Игри за милиарди [bg]

От опита си през последните три нощи Морган знаеше, че „Одисей“ не се оживява преди осем. Към девет обаче дансингът се пълнеше с голям брой от най-младите милионери на света и още повече мотивирани млади дами, излезли да си намерят доживотен пропуск за скъпите домове в Хамптънс, някое и друго мазерати и всички останали хубави неща, които може да осигури един богат съпруг.

След още един час мястото щеше да се препълни с двойки, обзети от страст — половината за секс, другата половина за пари.

Тъкмо се обърна, за да огледа групата току-що влезли бляскави красавици, когато един мъж се стовари тежко на стола срещу него.

— Чух, че раздаваш безплатни напитки — каза мъжът, без да се представи.

— Така е, но сега съм уморен. Разкарай се, приятел. Намери си друга маса.

— Моля за извинение. — Една от визитките, които Морган раздаваше на килограм през последните седмици, кацна в средата на масата. — Мислех, че има за какво да поприказваме, но… добре. Всичко е наред.

Мъжът се надигна да си тръгне, но Морган протегна ръка и го сграбчи за ръкава.

— Може би съм прибързал. Какво ще пиеш?

— Джин с тоник. — Мъжът се усмихна и отново седна. Взе визитката и я мушна отново в джоба си.

Докато дойде сервитьорът, Морган огледа новодошлия. Беше висок, на възраст колкото Уайли, със скъп, добре ушит сив костюм и черна, пригладена с брилянтин коса. Повече или по-малко типичен представител на Уолстрийт. Костюмът обаче струваше хиляда долара и определено не две хиляди. Вероятно се намираше преди средата или в долния край на хранителната верига. След трите седмици в района Морган можеше да напише трактат за кулинарните и фризьорските предпочитания на обитателите на Уолстрийт. Сервитьорът дойде и Морган поръча питие за госта си и още една бира за себе си.

— Е, кой си ти?

— Това важно ли е?

— Ако искаш питието, да, важно е.

— Цената ми не е толкова ниска, мистър Морган.

Морган опря лакти на масата и се наклони напред.

— Не съм сигурен, че чух какво казваш.

— Слушай внимателно, приятел. Търсиш информация за Джак Уайли. Аз имам онова, което търсиш. Обаче не съм благотворителна организация.

— Не си спомням да съм те виждал досега.

— Не си. Един приятел ми даде визитката ти.

Напитките им дойдоха и двамата едновременно отпиха първата глътка. Този тип наистина беше облечен и подстриган като играч от Уолстрийт, но Морган имаше усещането, че нещо не е както трябва. Беше време важната подробност да престане да пречи.

— Колко? — попита и разклати чашата си във въздуха.

— Петдесет хиляди.

Морган едва не изплю бирата. Лактите му се надигнаха от масата, главата му се наклони напред.