Игри за милиарди [bg]

— Няма проблем — успокои ги Уолтърс. — Днешните генерали тогава са били лейтенанти и капитани. Не помнят нищо за тези проблеми.

— Както казват, времето лекува всичко — отбеляза Хейвърил и се изкиска. Това беше любимата му мантра и всички се засмяха. Живееше във Франция с любовниците си, далеч от жена си и двете си деца, защото, ако се прибереше в Австралия, най-вероятно щяха да го оковат във вериги. Подобно на всички политици обаче, той също беше непоправим оптимист. С времето и с малко пари, хвърлени на подходящи пиар фирми, слуховете за престъпленията му щяха да бъдат замазани и забравени. Ако не това, давностният срок щеше да мине и той да се прибере у дома като обичан възрастен човек, като блудния син, завърнал се след дълго скитане.

— Днес — настоя Уолтърс — Дан е бивш високопоставен държавник. Последният от старата школа. Може да отвори всяка врата, която пожелае.

— Мисля, че той е идеалният избор — намеси се Райън Кантор, очевидно със съгласието на баща си. Момчето имаше мозък като на пиле. Старецът му не беше кой знае колко по-умен, но все пак не беше станал президент, без да е наясно как функционира Вашингтон.

— Непременно кажи на баща си колко му се възхищаваме — заръча Уолтърс, ухилен. Посланието беше предадено — старецът щеше да остане зад кулисите, но щеше да подкрепя Белуедър: да извива лакти, да се обажда по телефона където е необходимо.

— Какво ще правим с Уайли? — попита Фил Джаксън, сякаш Джак беше изпълнил предназначението си и вече нямаха полза от него.

— Лесна работа — отговори Уолтърс. — Ще го включим в екипа на Белуедър. Бог ми е свидетел, че ще трябва да работи по въпроса не по-малко от нас.

— Само че той няма понятие от системата за доставки на Пентагона — възрази Алан Хагър, бившият заместник-министър по отбраната.

— Именно.

— А… Разбирам. Искаш да го разкараш.

— Имаш ли по-добра идея?

Всички се разсмяха.