Игри за милиарди [bg]

Още от самото начало звездният миг беше на Дан и Алан. Белуедър огледа за момент кабинета.

— Дъг, кой ти обзаведе кабинета? Виждам значителни подобрения от моето време.

— Жена ми.

— Непременно я поздрави.

— На мен не ми харесва.

Белуедър се засмя и го улови за лакътя.

— И на мен. Кошмарен е.

В това време влязоха няколко сервитьори и оставиха на конферентната маса отстрани чинии, чаши и сребърни прибори. Министърът беше много зает и не можеше да пропилее нито минутка. За да подчертае този факт, през вратата надникна униформен сътрудник и обяви, че разполагат с петнайсет минути и нито минутка повече. Изглежда, министърът трябваше да се яви в Белия дом на брифинг от историческо значение. Джак беше почти сигурен, че е измислица — начин на бюрократа да каже, че не го свърта на едно място. След това дойде още един мъж, по-възрастен, с вид на професор, когото представиха като Томас Уиндъл, заместник-министър на отбраната, отговорен за доставките.

Джак първо се ръкува с него, после с министъра. Ръкостискането на Уиндъл беше силно, макар и немного сърдечно, докато ръката на Робинсън беше отпусната, почти безжизнена. Всъщност министърът имаше изтощен вид — Джак реши, че изглежда много състарен в сравнение с кадрите по телевизията отпреди година. Под очите му имаше тъмни подпухнали кръгове, тъмният му костюм изглеждаше отпуснат и увиснал, като че ли собственикът му бе отслабнал изведнъж, а примирената му усмивка говореше, че срещите и похапването са последното, което го интересува. Много повече би предпочел да подремне.

Робинсън се обърна към Хагър, който за много кратко време беше негов заместник.

— Как я караш, Алан? Забогатяваш ли?

— Работя по въпроса. Заради това сме тук — добави Хагър с иронична усмивка, без да прикрива истинската цел на посещението им. Насочиха се към масата.

— Е, какво предлагате днес, момчета? — попита Робинсън отегчено, като че ли бяха група досадни застрахователни агенти.

— Можеш ли да познаеш?

— Полимерът, за който Уолтърс се хвали по всички телевизии преди известно време? Прав ли съм?

— Да, ще стигнем до него след малко — отвърна Белуедър и се стовари на стола, точно до министъра. — Първо кажи как върви войната — подкани го той и отвори салфетката си със замах.

— Коя война? — попита Робинсън някак тъжно.

— Имаме избор, така ли?

— Вие имате. Аз нямам. Ирак? Афганистан? Войната срещу тероризма?

— Да започнем с Ирак.

— Ужасно е. Всяка сутрин на бюрото си намирам купища писма, които чакат да ги подпиша. Съболезнования за родителите, чиито деца са били убити. Вече не мога да спя. Знаеш ли какво е това, Дан?

Белуедър кимна мълчаливо. Сметна, че е по-добре да не припомня на Робинсън, че по негово време 160 войници бяха загинали в безумна операция в Албания. Дори не помнеше подробностите. Албания!? Трябва да е бил мъртво пиян, за да нареди такава операция.

Освен това не беше изпратил никакви съболезнователни писма или дори кратки бележки на семействата. Защо да го прави? Едно от нещата, за които се плащаше на момчетата им, беше смъртта.