Звездните рейнджъри [Starship Troopers]

След като осъществихме всички мероприятия, които пехотата може да проведе в една монотонна пустош, ние приключихме с курса на обучение в равнината и се прехвърлихме в сурови места, за да вземем участие в още по-сурови тренировки — Канадските Скали край планината Уодингтън. Лагерът „Сержант Смит“ приличаше много на лагера „Артър Къри“ (гледан откъм скалистото му обкръжение), но беше много по-малък. Трети полк сега също беше оредял — по-малко от четиристотин души, докато в началото бяхме повече от две хиляди. Н-ротата вече беше организирана като отделен взвод, а смалилият се батальон на войскови прегледи се представяше като рота. Но нас все още ни наричаха „Н-рота“ и Зим беше „ротен командир“, а не взводен.

Тежестта на нашия труд беше свързана преди всичко с личното обучение. Броят на ефрейторите-инструктори превишаваше този на взводовете, а сержант Зим, който отговаряше само за петдесет души, вместо за двеста и шестдесетте, с които беше започнал, наблюдаваше зорко всеки от нас — дори когато някой се издънеше в негово отсъствие, все се случваше така, че Зим се появяваше изневиделица зад гърба му.

Мъмренето на непосредствените началници придобиваше почти приятелски характер и в същото време ни се струваше все по-унизително с всеки изминал ден, защото ние също се бяхме променили. Изменил се беше и самият полк. От първоначалния набор бе останал по един от всеки петима, и този един вече почти беше станал войник. Зим сега се стремеше да ни усъвършенства, вместо да ни отпраща у дома.

Ние видяхме много добрини и от капитан Франкел, с когото започнахме да се срещаме твърде често. Сега той прекарваше повечето си време, за да ни обучава, вместо да седи на работния си стол зад бюрото. Познаваше всички ни по име и по лице и сякаш имаше файл с данни в ума си за това точно какъв напредък беше направил всеки човек в работата с оръжието, кой даваше извънреден наряд, чие име се появяваше най-често в медицинския картон и кой не беше получавал писмо от близките си напоследък.

Той не беше толкова рязък с нас като Зим; думите му бяха по-меки и наистина трябваше да се случи някое сериозно произшествие, за да изчезне приятелското изражение от лицето му — но нека това не ви заблуждава, защото под добронамереното му изражение се криеше неотстъпчив характер. Никога не можах да преценя кой беше по-добрият войник, сержант Зим или капитан Франкел — имам предвид, ако пренебрегнете отличителните знаци по униформите им и започнете да мислите за тях като за редови. Несъмнено те и двамата се доближаваха до идеала за истинския воин повече, отколкото който и да е друг от инструкторите — но кой беше по-добрият? Зим вършеше всичко изрядно, даже с известно изящество, като че ли беше на парад; капитан Франкел правеше всъщност същото, но с такъв замах и увлечение, сякаш всичко беше игра. Резултатите бяха приблизително еднакви, но пътищата за тяхното постигане не изглеждаха така приятни, както бе в състояние да ги представи капитан Франкел.