Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
Хари рязко отвори клепачи. Лежеше в болничното крило, а край леглото му се бяха събрали всички от отбора по куидич на „Грифиндор“, оплескани с кал от главата до петите. Рон и Хърмаяни също бяха там и изглеждаха, като че ли току-що са излезли от плувен басеин.
— Хари! — заговори го Фред, силно пребледнял под калните пръски по лицето му. — Как си?
Паметта на Хари се задейства на бързи обороти. Светкавицата… злия Грим… снича… дименторите…
— Какво стана? — попита той и така рязко се повдигна и седна в леглото, че всички ахнаха.
— Ти падна — отвърна Фред. — От горе-долу петнайсет метра май.
— Помислихме те за умрял — обади се Алиша, която цяла трепереше.
Хърмаяни само тихичко възкликна. Очите й бяха силно зачервени.
— Ами мача? Какво стана? Ще го преиграваме ли?
Никой не му отвърна. Ужасната истина се стовари върху Хари като камък.
— Да не би да… загубихме?
— Дигъри хвана снича — каза Джордж. — Точно когато ти падна. Той не разбра какво е станало. Като се обърна и те видя на земята, се опита да прекрати мача. Искаше да го преиграем. Но те спечелиха съвсем честно и справедливо… Дори Ууд го призна.
— Къде е Ууд? — попита Хари, осъзнавайки, че го няма.
— Още е под душа — отвърна Фред. — Май се опитва да се удави.
Хари захлупи лице върху коленете си и зарови пръсти в косата си. Фред го сграбчи за раменете и го разтърси доста грубичко.
— Стига, Хари! Никога досега не си изпускал снича.
— Все някога трябваше да се случи — добави Джордж.
— Все още нищо не е загубено — увери го Фред. — Изостанахме само със сто точки, нали така? И ако „Хафълпаф“ паднат от „Рейвънклоу“, а ние бием „Рейвънклоу“, пък „Слидерин“…
— „Хафълпаф“ трябва да загубят поне със двеста точки — каза Джордж.
— Ами ако „Хафълпаф“ бият „Рейвънклоу“…
— Няма начин, „Рейвънклоу“ са твърде добри… Но ако „Слидерин“ загубят от „Хафълпаф“…
— Всичко зависи от сбора на точките, като се смятат по сто повече или по-малко…
Хари лежеше, без да казва нищо. Бяха паднали… За първи път той беше загубил куидичен мач.
След десетина минути Мадам Помфри пристигна и заяви на отбора, че е време да оставят Хари на спокойствие.
— Ще дойдем пак да те видим — обеща Фред. — Не се ядосвай, Хари, ти си най-добрият търсач, който някога сме имали.
Всички излязоха, оставяйки кал след себе си. Мадам Помфри ги изпрати с неодобрителен поглед.
Рон и Хърмаяни се приближиха до леглото на Хари.
— Дъмбълдор много се ядоса — каза Хърмаяни с прегракнал глас. — Не бях го виждала такъв. Изтича на игрището, когато ти започна да падаш, размаха пръчката си и ти някак се забави, преди да се удариш в земята. Тогава той запрати пръчката си по дименторите и изстреля към тях нещо сребристо. Те начаса напуснаха стадиона… а той беснееше, че изобщо са влезли в игрището, чухме го…
— После с магия те качи на една носилка — продължи Рон, — и те придружи до училището, а ти се носеше във въздуха до него. Всички те помислиха за…
Гласът му стихна, но Хари дори не забеляза. Той си мислеше какво всъщност са му причинили дименторите… Спомняше си гласа, писъците… Като вдигна очи, срещна разтревожените погледи на Рон и Хърмаяни и бързо се постара да им заговори за нещо странично.
— Някой взе ли моята метла?
Рон и Хърмаяни бързо се спогледаха.
— Ъъъ…
— Какво? — попита Хари, като гледаше ту единия, ту другия.
— Ами… Когато ти падна, вятърът я пое и я отнесе… — колебливо отвърна Хърмаяни.
— И?
— И тя се удари… тя се удари… О, Хари!… Тя се блъсна в Плашещата върба.
Сърцето на Хари се сви. Плашещата върба беше едно жестоко дърво, което растеше самичко насред поляните.
— И? — настояваше Хари, като вече не се боеше от отговора.
— Ами нали я знаеш Плашещата върба…? — каза Рон. — Тя… тя никак не обича да я удрят.
— Малко преди да дойдеш на себе си, професор Флитуик донесе това… — каза Хърмаяни вече съвсем тихо.
Тя бавно посегна към торбата в краката си, обърна я и изсипа върху леглото дузина дървени тресчици и една клонка. Само това бе останало от вярната, вече разбита метла на Хари.
ГЛАВА ДЕСЕТА
ХИТРОУМНАТА КАРТА
Мадам Помфри настоя да задържи Хари в болничното крило до края на седмицата. Той не се противеше и не се оплакваше, но не й позволи да изхвърли остатъците от изпочупената му „Нимбус две хиляди“. Знаеше, че е глупаво и тя не може да се поправи, ала сърце не му даваше — имаше чувството, че е загубил един от най-добрите си приятели.