Хари Потър и затворникът от Азкабан

В общата стая бурята се чуваше още по-силно. Хари изобщо не очакваше мачът да бъде отменен. Състезанията по куидич не зависеха от някаква си буря. Въпреки това го обзе странно безпокойство. Ууд го бе предупредил за Седрик Дигъри. Той беше петокурсник, много по-едър от Хари. Търсачите биваха обикновено леки и бързи, но теглото на Дигъри щеше да е в негова полза при такова време, за да не го духне вятърът извън игрището.

Хари изчака да съмне, седнал до огнището, като ставаше от време на време да попречи на Крукшанкс пак да се промъкне по стълбата в спалнята на момчетата. Най-сетне реши, че е дошло време за закуска, и се запъти сам през портрета надолу.

— Стани и се бий, страхливецо! — ревна сър Кадоган.

— О, я млъкни! — отговори Хари и се прозина.

Голямата купа каша го поосвежи малко и докато стигна до препечената филийка, се събраха и останалите от отбора.

— Голям зор ще видим — започна пръв Ууд, който не можеше да хапне нищо.

— Стига си се притеснявал, Оливър — опита се да го успокои Алиша, — малко дъждец няма да ни навреди.

Изобщо не беше „малко дъждец“. В „Хогуортс“ толкова обичаха куидича, че всички ученици се събраха да гледат мача, както обикновено, тичайки с наведени глави срещу вятъра, който изтръгваше чадърите от ръцете им. На влизане в съблекалнята Хари видя Малфой, Краб и Гойл да се заливат от смях, сочейки го изпод грамадния чадър, докато отиваха към стадиона.

Отборът се преоблече в яркочервените куидични одежди и зачака обичайните насърчителни думи на Ууд преди мача, но такива нямаше. Той преглътна няколко пъти, опита се да заговори, но не се получи нищо. Тогава поклати безнадеждно глава и им даде знак да го последват.

Вятърът бе толкова силен, че залитаха настрани, като излизаха на игрището. Тълпата вероятно крещеше за поздрав, но те не чуваха нищо от гръмотевиците. Дъждът плющеше по очилата на Хари — как ли изобщо щеше да види снича в такова време?

Хафълпафци се приближаваха от другата страна на игрището в своите жълти като канарчета мантии. Капитаните на двата отбора се срещнаха и си стиснаха ръце. Дигъри се усмихна на Ууд, който го гледаше сякаш е болен от шарка, и само му кимна. Хари прочете по устата на Мадам Хууч сигнала „Яхнете метлите!“. Той успя да измъкне десния си крак от калта — джвак! — и се метна на своята „Нимбус две хиляди“. Мадам Хууч допря свирката до устните си и след острия й, но заглушен от бурята звук всички литнаха.

Хари се издигна бързо, макар че метлата се люшкаше от вятъра. Той се опита да държи посоката, доколкото можеше, взирайки се с присвити очи през дъжда.

Само след няколко минути бе вече мокър до кости и едва виждаше своите съотборници, а какво оставаше за снича. Той летеше напред и назад над стадиона покрай неясни червени и жълти фигури, без да има представа какво става на другите постове в играта. Не можеше да чува и коментара през вятъра. Публиката беше скрита под море от наметала и раздърпани чадъри. На два пъти Хари едва не бе съборен от блъджър — не бе успял да го види през замъглените си от дъжда очила.