Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
Загуби и представа за времето. Беше му все по-трудно да държи посока с метлата си. Небето притъмня така, сякаш нощта се канеше да се спусне по-рано. Няколко пъти Хари се блъсна в друг играч, без да разбере съотборник ли е или противник — всичко бе толкова мокро, а дъждът така плътен, че той не можеше да ги различи…
Когато блесна първата светкавица, се чу и свирката на Мадам Хууч. Хари едва различи през струите дъжд силуета на Ууд, който му правеше знак да слезе на земята. Целият отбор цопна в калта.
— Поисках почивка! — викаше Ууд, за да го чуят. — Съберете се, ето тук отдолу…
Те се скупчиха в края на игрището под един голям чадър. Хари свали очилата си и набързо ги изтри в дрехите си.
— Какъв е резултатът?
— Имаме петдесет точки преднина, но ако не хванем скоро снича, ще трябва да играем до среднощ.
— Нищо не мога да направя с тия… — размаха вбесен очилата си Хари.
В този момент Хърмаяни застана до рамото му, вдигнала наметалото над главата си, и кой знае защо щастливо усмихната.
— Хрумна ми нещо, Хари! Бързо ми дай очилата си!
Той й ги подаде, а останалите наблюдаваха в недоумение. Хърмаяни ги почука с пръчката си, изричайки: „Импервиус!“
— Вземи си ги! — подаде му тя очилата. — Сега ще отблъскват водата.
Ууд я погледна така, сякаш всеки момент ще я разцелува.
— Великолепно! — провикна се той дрезгаво, докато тя се изгуби в тълпата. — Добре, отбор, да поемаме!
Магийката на Хърмаяни свърши добра работа. Хари пак си беше скован от студ и мокър като никога през живота си, но поне можеше да вижда. Изпълнен с решимост, той подкара метлата си през вихрите, като се оглеждаше на всички страни за снича, пазеше се от блъджъра и успя да се шмугне под Дигъри, който прелетя в обратната посока.
Отново проехтя гръмотевица, появи се двурога мълния. Ставаше все по-опасно. Хари трябваше бързо да грабне снича.
Той се завъртя с намерението да се върне към средата на игрището, но точно в този момент нова светкавица озари трибуните. Там Хари видя нещо, което напълно отвлече вниманието му — върху небесния свод ясно се очерта силуетът на грамадно черно куче със сплъстена провиснала козина, което стоеше неподвижно на най-горната празна редица седалки.
Скованите пръсти на Хари едва не се изхлузиха от дръжката и метлата му падна около метър надолу. Той отметна назад мокрия си перчем и се взря отново в трибуните. Кучето беше изчезнало.
— Хари! — извика нетърпеливо Ууд откъм головите стълбове. — Хари, зад теб!
Хари трескаво се огледа. Седрик Дигъри хвърчеше през игрището, а сред струите дъжд между него и Хари блещукаше мъничко златно петънце.
В пристъп на паника Хари легна ниско върху дръжката на метлата и полетя към снича.
— Давай! — ревна той на своята „Нимбус“, а дъждът го шибаше по лицето. — По-бързо!
Ставаше обаче нещо странно. Някаква безплътна тишина се стелеше над стадиона. Вятърът, макар все така силен, като че бе забравил да реве. Сякаш някой бе изключил звука наоколо или Хари внезапно бе оглушал… Какво ли се случваше всъщност?
Точно тогава страховито позната вълна студ обля Хари отвътре и той почувства, че нещо се движи долу по игрището.
Преди да се усети, Хари бе вече отместил очи от снича и гледаше надолу.
Там стояха най-малко сто диментори, насочили към него забулените си лица. В гърдите му сякаш бликаше вледеняваща вода и режеше вътрешностите му. Изведнъж той чу отново… пронизителни писъци в главата си… женски глас…
„Не Хари, не Хари, моля ви, не Хари!“
„Отдръпни се, глупачке… махни се веднага…“
„Не Хари, моля ви, убийте мен вместо него…“
Сковаваща, зашеметяваща бяла мъгла изпълваше мозъка на Хари… Какво правеше? Защо летеше? Трябваше да й помогне… тя щеше да умре… щяха да я убият…
Той започна да пада… да пада през ледената мъгла…
„Хари не! Моля… имайте милост… милост…“
Един режещ глас се смееше високо, жената пищеше, а Хари престана да усеща каквото и да е било.
„Добре, че земята е толкова мека.“
„Мислех, че е умрял.“
„А той дори очилата си не е счупил.“
Хари чуваше шепнещи гласове, но нищо не разбираше. Нямаше представа къде е, как се е озовал там и какво е правил преди това. Само усещаше болки във всяка частица от тялото си, все едно че го бяха пребили.
„По-страшно нещо не бях виждал през живота си.“
Страшно… още по-страшно… качулати черни фигури… студено… писъци…