Куково лято в Бландингс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Куково лято в Бландингс». Краткое содержание книги:
— Сервирах чая ви във фоайето, сър.
— Възвишен и милосърден акт — увери я Смит и след като облекчи известна изтръпналост в лявото си бедро посредством масаж, влезе в къщата. Пътьом му хрумна, че Ива, колкото и съвестен труженик да беше, току-виж, зарязала работата, за да му прави компания.
Надеждата се оказа ялова. Една-единствена чаша се мъдреше жалостиво върху подноса. Или Ива бе надмогнала у себе си женската пристрастеност към това питие, или бе поръчала да й го отнесат в библиотеката. Изпълнен със същата кротка печал, която го бе обзела при вида на трудещите се пчели, Смит посегна към самотното си блюдо, безсилен да проумее онази грешка на природата, караща момичетата да работят, когато никой не ги гледа.
Тук, в хладината на фоайето, бе твърде приятно. Парадните двери на замъка бяха широко отворени и му разкриваха гледката на хълмове и ливади, окъпани в гъделичкаща жаждата слънчева светлина. През тапицираната със зелено сукно врата отляво, водеща към помещенията за прислугата, от време на време се разнасяше писклив кикот, но като се изключи това, Смит със същия успех можеше да е сам-самичък на света. Той отново изпадна в мечтателен унес и имаше всички основания да се предполага, че не след дълго ще се изложи позорно, заспивайки за втори път през един и същи следобед, когато бодростта му се завърна на трона си от появата на чуждо тяло на хоризонта. На прага, на фона на грейналите златисти багри, внезапно се бе откроила черна фигура.
Болезненото предчувствие, разтърсило телосложението на Смит подобно на удар от ток, карайки го да се вцепени като синигер под взора на пепелянка, се дължеше на мигновената заблуда, че новодошлият е местният викарий, чиито разговорни умения той бе изпитал на гърба си на втория ден от престоя си. Един повторен поглед обаче го убеди, че е бил излишно черноглед. Не беше викарият, а напълно непознат слаб, елегантен млад мъж с интелигентно мургаво лице, който стоеше и примигваше в сумрака на фоайето с привикналите си на яркото слънце очи. Неизмеримо облекчен, Смит стана да го посрещне.
— А, здравейте! — рече пришълецът. — Не ви видях. Доста е тъмничко тук след оня пек навън.
— Светлината е приятно омекотена — съгласи се Смит.
— Лорд Емсуърт да е някъде наоколо?
— Боя се, че не. Отпраши след обяда, придружен от цялата си челяд, да надзирава откриването на някакъв мемориал в Бриджфорд, посветен — ако не ме лъже паметта — на покойния сър Хартли Редиш, член на парламента и мирови съдия. Мога ли с нещо да ви помогна?
— Ами, виждате ли, аз съм дошъл да погостувам тук.
— Наистина?
— Лейди Констанс ме покани да посетя замъка, щом пристигна в Англия.
— О! Значи ни спохождате от чужди земи?
— От Канада.
Смит трепна. Това, долавяше той, щеше да усложни нещата. Последното нещо, което желаеше, бе към кръга на обитателите на Бландингс да се присъедини някой запознат с Канада. Нищо не можеше да смути душевния му покой така, както присъствието на личност, която би искала да обменя с него мнения за тази бързо развиваща се страна.
— От Канада значи? — каза той.
— Изпратих телеграма — продължи другият, — но вероятно е пристигнала след като всички са излезли. А, онова там на масата трябва да е тя. Реших да се поразтъпча пеша от гарата и малко се забавих. — Той се разхождаше небрежно из фоайето с вида на човек, покоряващ нова земя. Поспря се край масичката, на която госпожица Пийви имаше навика да пие кафето си след вечеря, и вземайки от нея някаква книга, нададе доволен смях. — Ето и една от моите малки творби — рече.
— Една какво? — попита Смит.
— Тази книжка. „Мизерни песни“. Аз съм я писал.
— Вие!
— Да, аз. Казвам се Мактод. Ролстън Мактод. Сигурно сте чували за мен?
2
Съзнанието на мъж, натоварен с мисия тъй деликатна, като тази на Смит в Бландингс, неизбежно е нащрек. От мига, в който се бе качил на влака, поставяйки, тъй да се каже, официално началото на своята авантюра, Смит стъпваше предпазливо, като по сурови яйца. Ето защо спокойното заявление на елегантния млад мъж, макар и несъмнено да го стресна, не го лиши от ума и дума. Напротив, мобилизира ги. Първото му действие бе да пристъпи чевръсто до масата, върху която лежеше телеграмата в очакване на завръщането на лорд Емсуърт; второто — да пъхне плика във вътрешния си джоб. Жизненоважно бе телеграми, носещи подпис „Мактод“, да не се подмятат наоколо, докато той се ползваше от гостоприемството на замъка.
Приключил с това, Смит се изправи с лице срещу новодошлия.
— Ъхъм! — изрече с тиха строгост.
Той бе изключително благодарен на Провидението, разпоредило тъй, щото този разговор да се състои, когато в къщата нямаше друг освен него.