Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
Край огъня самотен индианец припяваше и биеше барабана в ритъма на собственото му сърце. А песента беше скръбна.
Той я пусна. Едва контролираше гласа си, когато попита:
— Додсуърт?
— И Туше — каза тя с презрителен глас. — Казаха ми, че си отишъл на кораба да накажеш дребния. — Не е ли смешно?
— Че те е съблазнявал?
— Че е опитал. Изглежда всички мъже мислят за едно.
— Включително и аз.
Напрегнатите думи увиснаха между тях. Той нямаше намерение да казва това. Думите сами избликнаха от някакво тайно кътче в него. И той зачака да види какъв ще бъде ефектът им в смесица от копнеж и ужас.
Тя вдигна глава и в гласа й прозвуча презрение:
— Особено ти! Може би искаш да ти се отплатя за защитата още сега? Може би това е благодарността, която очакваш за този голям жест? Така ли е, мой галантен защитнико?
— И би ли платила? — попита той, а погледът му беше като на човек, който изпитва границите на собствения си контрол.
— Кой знае? Оценявам го високо, уверявам те. Още няколко заплахи и може даже да увисна на врата ти цялата трепереща и молеща. Ето така. — Тя се приближи до него и като свърши, вдигна ръце и ги събра зад главата му, притискайки се до него. Очите й светеха от злоба и още нещо, което се надигаше в нея, опъвайки нервите й.
Рене не мръдна — не повече от потрепване на мускул. Нито отмести очи от провокиращия й поглед.
— Това, разбира се, ще ми достави удоволствие.
— Мисля, че да.
Клепачите й бяха натежали от копнеж, който не беше напълно престорен, докато го гледаше през мигли. Не беше сигурна какво беше очаквала, но не беше тази липса на отговор. Обхвана я нетърпение. Когато той не отвърна, тя подзе:
— Но може би искаш само това, което не можеш да имаш? Има такива мъже. Чувала съм да казват, че не ценят това, което се дава доброволно.
От гърдите му излезе смях, напълно лишен от веселие и той вдигна ръце да хване китките й и ги свали от врата си.
— Ако не мислех, че си се свила като котка, видяла змия, бих те взел вътре и бих свалил и последното нещо, с което си облечена, после бих покрил с устни меката ти кожа от челото до петите. Бих опитал устата ти и гърдите ти и бих изпил аромата ти. Бих те отвел със себе си в светове на радост и бих те опознал до самата ти сърцевина, ако вярвах, че ще ми позволиш. Но не вярвам. И няма да го направя.
Раздразнението се разля в нея със странно, болезнено съжаление. Тя стисна устните си в тънка черта и отстъпи от него. Дръпна ръцете си и той ги пусна с отворени длани, което подчерта пълното му отстраняване.
— Ако беше опитал — каза тя с тиха злоба — бих ти избола очите.
— Не се съмнявам — отговори той. Отправи й кратък поклон, после отгърна завесата и се пъхна вътре. После, в прикриващата тъмнина, той се отпусна на едно коляно с юмруци, притиснати един в друг, и силно затърка кокалчетата си, докато болката се превърна в противоотрова за мъчението на желанието. А от ръцете му продължаваше да се носи дъх на рози.
Навън Сирен стоеше в нерешителност. Не можеше кротко да го последва в заслона, не можеше да лежи до него през нощта и да сдържа тази дива нужда, без да я покаже, без да му позволи да разбере, ако случайно се докоснат през нощта. Но не можеше да понесе и да се върне при огъня и да се преструва, че нищо не се е случило. Бавно се отпусна на пясъка, обръщайки се с гръб към заслона. Загледа се в тъмната, опъната повърхност на водата, разтърсена от тежкото биене на сърцето си.
Струваше й се, че само да спре барабанът, ще се върне онзи миг, преди да извади полуудавения мъж от реката, преди отпътуването от Ню Орлиънс, преди тази нощ, когато откри, че се е влюбила в развратника, известен като Рене Льомоние. Дивата, печална песен не спираше. Тя все още накърняваше нощта, когато вкочанена от усилващия се студ и изтощена от преживявания, тя пропълзя вътре и се отпусна до Рене. Песента не спираше, нахлуваше в трескавите й сънища и я отвеждаше далеч от тук.
Когато лагерът се раздвижи, на брега намериха купчина стоки. Към нея беше прикрепена сметка, направена от капитан Додсуърт, грижливо пресметната за Сирен. От „Полумесец“ нямаше и следа по гладката повърхност на залива. Корабът тихо беше отплавал на сутринта.
Пиер и Жан напуснаха лагера рано. Казаха, че искат да си тръгнат преди чоктау. Това в момента не беше проблем. След фиестите миналата нощ и след многото чаши тафия и ром, индианците едва се бяха раздвижили. Единственото нещо, което можеше да ги помръдне преди обяд беше появата на племето чикашоу.