Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
— Чакай, по дяволите, Сирен!
Гласът на капитана беше силен и заканителен, макар и в него да звучеше безумна страст. Тя не отговори.
Отговори Рене.
— За какво да чака? — попита той, а сричките бяха произнесени с такава ледена заплаха, че Сирен застина, а капитан Додсуърт спря насред път.
Отдолу идваше слабата светлина на лампата, процеждаща се през вратата. Тя правеше сенките на двамата мъже дълги и тъмни, лягащи заплашително на палубата. Няколко дълги секунди единственият звук беше скърцането на кораба и леките удари на въже, люлеещо се от вятъра някъде отпред.
— Мислех, че сте си отишъл — каза ирландецът, а гласът му прозвуча като блесне на уплашена овца, докато гледаше Рене.
— Вие достатъчно се потрудихте да се отървете от мен. Сега разбирам защо.
От разменените думи стана ясно, че Додсуърт не е очаквал да види Рене и следователно не му беше казал, че Сирен е на кораба. От това вероломство сърцето й спря, още повече, че си беше мислила за капитана като за уважаван семеен мъж и честен търговец. Той не беше по-добър от Туше — всъщност, беше дори по-лош. Туше поне не се преструваше на порядъчен.
Червенокосият облиза устни:
— Това… това не е, което си мислите.
— Не? Кажете ми тогава какво е — покани го Рене.
— Сирен не разбра една малка шега.
— Шега? — каза тя с мятащо искри презрение. — Ако бях мъж щях да ви избия зъбите.
Рене премести поглед от окървавената уста на Додсуърт към Сирен.
— Някой явно е започнал. Предполагам, че ти?
— Аз.
— Изискваш ли от мен аз да го довърша?
— Да изисквам? — Тя му хвърли стреснат поглед.
— Някои жени биха го поискали.
Щеше ли да се бие с Додсуърт по нейна заповед? Щеше ли да се обяви за неин защитник? Той стоеше тук, на леко наклонената палуба, с широките си рамене и лице твърдо от решителност и потъмняло от сянката на нещо, което можеше да е самообвинение и й предлагаше тази услуга, сякаш не беше нещо повече от това да вдигне падналата й кърпичка. И нямаше следа от това да се е бил с Туше — това, което се предполагаше, че е правил на кораба.
— Аз не съм като някои жени — каза тя.
Той се изсмя кратко.
— Ще си вървим ли, тогава?
— Сирен, недейте — възпротиви се капитан Додсуърт. — Индигото ви още е тук.
— Изпратете го утре сутринта.
— Но нашата сделка…
— Или предложете справедлива цена за него.
— Моля ви, позволете ми да ви възмездя.
Тя му отправи поглед без усмивка:
— Направете го с търговията. Ще разбера, че сте го искал.
Сирен с лекота се спусна в лодката. Рене я последва. Те се движеха към брега в мълчание, не проговориха и докато застанаха пред заслона.
Рене пристъпи пред нея, за да й попречи да влезе.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво беше всичко това? Мислех, че имаш достатъчно разум да не отидеш там сама, при това през нощта.
Обвинението, което прозвуча в тона му беше като смола за огъня на яда й, след като нервите й бяха опънати от страха, който й причини Додсуърт. Тя го погледна с насмешка.
— Сгрешил си тогава, нали? Представи си!
— Може да съм сгрешил в много неща, освен в едно. Какво беше това за възмездие в търговията? Това един вид плащане ли е?
— Как смееш!
Тя събра юмруци и ги вдигна нагоре, когато шокът от думите му стигна до нея. Преди още да ги е използвала, или да бъде уверена, че такива са намеренията й, неговата ръка изхвръкна и пръстите му се затвориха около китката й, притегляйки я към себе си.
— Не бих опитвал това. Аз не съм Додсуърт.
Тя не искаше да трепне от силата на хватката му.
— О, знам го достатъчно добре. Това, което не знам е, какво те кара да мислиш, че имаш право да ме разпитваш. А ако споменеш думата покровител, ще ти покажа един-два трика, които не съм употребила с Додсуърт.
— Проститутски трикове ли? — попито тихо той.
Тя бързо си пое дъх.
— Защо — каза тя с горчив гняв — всички мислят необвързаните жени за проститутки?
Рене се беше приближил. Той гледаше бледото й, гордо лице, светлата коса, разрошена от вятъра и борбата на кораба, озарена от огъня, който гореше някъде далеч. Той я гледаше и разбираше, че тъмното чувство, което го яде е ревност и страх. Ревност дори от погледа на друг мъж. Срах от безпомощността й пред другите мъже и низките им желания, за които причината беше той. Ревност за това, че някой друг можеше да пожъне нейната щедрост, която той отказваше на себе си. Страх, че може никога да не се възстанови от отказа й. Богатият мирис на рози, смесен със собствения й неповторим и сладък аромат го обгърна като натрапчив спомен, спомен на жива и нараняваща болка.