Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Спаркс вдигна флейтата до устните си и стъпи на моста. Мелодичната чистота на тоновете достигна ясно до Старбък. Той видя с изненада, че тя наистина действа — музиката сякаш обви момчето с някакъв похлупак и то се движеше сред спокоен въздух. Огненочервената му коса и зелената коприна на ризата му не помръдваха. Сигурно много дълго бе анализирал това място, макар че това никак нямаше да му помогне.

Старбък натисна друг бутон, точно когато момчето минаваше покрай ръба на бездната. Издутите полупрозрачни въздушни панели се размърдаха, вятърът се надигна от неочаквана посока и удари момчето по гърба като с камшик. То се препъна и падна на коляно на края на пътеката, но ръцете му не изпуснаха флейтата. То пъргаво скочи на крака в средата на моста и умело контраатакува. По лицето на Спаркс внезапно премина гневна вълна и той отново атакува. Прозвучаха множество тонове, защитаващи неговото придвижване. Те отслабваха звуците от контролната кутия на Старбък, като отблъскваха неговите маневри.

Старбък се препъна и едва се задържа на краката си, когато вятърът го удари силно по лицето. Очите му се насълзиха: замига силно, опита се да разбере какво е пропуснал да чуе. Вятърът го подхвана отзад и го обърна. На четири крака той успя отново да намери контролната кутия и с отчаяни усилия да стабилизира въздушното пространство около себе си. Изправи се на крака. Въздушните панели пукаха и тракаха, когато Спаркс отново атакува, усмихнат и безмилостно концентриран. Той се изненада, но успя да контрира, а нотите се сблъскаха във въздуха. Старбък разбра, че борбата няма да бъде никак лесна… най-малкото не така, както той си я бе представял. Никога не бе обръщал достатъчно внимание на музиката на момчето, за да разбере неговата виртуозност. От тази раковина той извличаше обертонове, а пръстите му бяха толкова бързи, че нотите следваха съвсем близо една след друга и преминаваха в акорди. Момчето играеше тази игра, сякаш се бе подготвяло за битката с цялото свое умение.

Това беше игра на смърт и от всичките умения, които той, Старбък, притежаваше, момчето бе избрало тъкмо онези, които сановникът бе упражнявал най-малко. Старбък започна да се изпотява. За първи път, откакто се помнеше, започна да се страхува за живота си. Вятърът го блъскаше тогава, когато смяташе, че е защитен. Удари злобно, запращайки вятъра в три различни посоки. Чу как момчета извика от изненада, когато вятърът намери едната му страна незащитена и то политна напред. Все пак успя да се задържи на моста и да възстанови равновесието си, преди следващият порив да го довърши.

Старбък изпсува запъхтян, наведе се и тръгна гърбом по моста към Спаркс. Концентрира цялото си внимание върху защитата, вместо в атаката. Колкото по-близко бяха един към друг, толкова по-малко момчето би размествало ветровете, за да не застраши собствената си стабилност. Ако можеше да докопа флейтата и да я счупи, тогава би могъл да довърши този…