Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Вече знаеше какво беше за нея момчето. Бе успяла, след най-дългото известно му преследване, да вкара изплъзващата й се плячка в леглото. Момчето или бе лудо, или нарочно бе играло ролята на непреклонно и невинно. Във всеки случай бе успяло. Когато гледаше момчето, лицето на Еъриенрод придобиваше изражение, което го вбесяваше от ревност, неизпитвана към никой от миналите й любовници.

Но всичко това нямаше никакво значение. Беше празно губене на време отново да го предъвква. Очевидно тя вече се отегчаваше от него. След като бе преминала възбудата от преследването и недостижимият обект бе в леглото й, тя явно бе решила да се освободи от него така, както бе сторила с другите. Това имаше смисъл. Това беше точно в нейния стил — такава, каквато я познаваше. Тя отново ще бъде негова, отново ще се върне при него, така както винаги се беше връщала. Защото той знае какво иска тя и може да й го даде.

Щеше да бъде истинско удоволствие да изпълни следващото й желание, като убие този неприятен малък кучи син. Еъриенрод даде на момчето правото на избор на оръжие. Това не го тревожеше, защото той, Старбък, бе добър с всякакво оръжие и противник му беше едно мамино синче, което знаеше само да свири на флейта. Беше почти под достойнството му… Но все пак смяташе, че ще му достави удоволствие.

Старбък се самоизучаваше в дългото огледало и беше доволен от ефекта. Той препаса колана за оръжие, излезе от стаята и се отправи към Залата на Ветровете, където Еъриенрод бе наредила да се срещнат. Това го изненада, но той не възрази. Сановниците и слугите, покрай които мина, отправяха към него неразгадаеми нервни погледи. (Дори и сановниците, каквито си бяха слабаци от знатно потекло, пред него винаги се държаха почтително.) Всички знаеха, че в този ден има дуел, макар и да не знаеха кой го беше обявил… или какъв ще бъде резултатът от него, въпреки че се досещаха.

„Какво ли оръжие ще избере момчето?“, чудеше се той. Ръцете го сърбяха от нетърпение. Той потри длани. Дуелите бяха нещо, което никой уважаван Зимен човек не обичаше да признава, че съществува някъде в тяхната половина на света: нещо останало от тъмните времена, преди Хийгемъни да донесе просветление на този изгубен свят; едно време, когато в очите на хората кралицата беше действителното Море-Майка, а мъжете се дуелираха за нейното божествено благоволение… Фактът, че това беше белег на нецивилизованост, не го тревожеше. Той се радваше, че може да изпита силите си срещу друг мъж, да докаже на света — на Еъриенрод, на себе си, че той е по-добър от онзи, който се опитва да го свали. Не само по-силен, но и по-умен. Затова винаги бе печелил и винаги ще печели. Въпреки че не беше от знатен кареумовски род, носещ на гърба си целия свят, той успя да се издигне до положение, за което можеше да мечтае и най-добрият технократ на Кареумов. Той имаше всичко онова, което имаха и те. Но той имаше и онова, което те нямаха — водата на живота. Колко много от тях с радост биха дали спечеленото през целия си живот, за да изтрият по един ден от всяка седмица, или от всеки месец, който тежи на плещите им? Той всеки ден пиеше от фонтана на младостта — това бе свързано с неговата работа. Докато даваше на Еъриенрод всичко, което тя искаше, щеше и да има всичко и никога нямаше да остарее. А докато беше в разцвета на силите си, никой съперник нямаше да бъде в състояние да го лиши от тази привилегия.