С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Ами… — повтори тя, загледана в стената.
Вдигнах ръце и предложих:
— Защо не ми постелеш на дивана в хола?
— Нямаш нищо против?
— Разбира се.
Всъщност не беше точно така, но нямах избор.
Тя продължи да гледа през прозореца.
— Още не съм готова — прошепна. — Мислех, че съм, и една част от мен наистина го иска. През последните две седмици размишлявах много и се реших. Струва ми се, че така е редно. Обичам те и ти ме обичаш, а когато хората се обичат, го правят, нали? Беше лесно да си го повтарям, докато те нямаше, но сега…
Гласът й замря.
— Всичко е наред — опитах се да я успокоя.
Най-сетне тя се обърна към мен.
— Теб беше ли те страх първия път?
Потърсих начин да й обясня.
— Мисля, че при мъжете е по-различно.
— Да, предполагам — измърмори тя и се захвана без причина да оправя завивките. — Сърдиш ли ми се?
— В никакъв случай.
— Но си разочарован.
— Ами… — признах си аз и тя се разсмя.
— Извинявай.
— Няма за какво да се извиняваш.
Тя се замисли:
— Защо тогава имам чувството, че трябва да се извиня?
— Ами аз съм един самотен войник и…
Тя отново се засмя, но все още беше напрегната.
— Диванът не е много удобен — каза сериозно. — И е къс. Няма да можеш да изпънеш краката си. Освен това нямам нито едно излишно одеяло. Трябваше да взема от къщи, но забравих.
— Виж, това е проблем.
— Да — каза глухо тя.
Аз чаках.
— Предполагам, че ще се наложи да спиш при мен.
Продължих търпеливо да чакам да свърши спора със себе си.
— Да опитаме, а? Имам предвид, само да спим?
— Както кажеш.
Най-сетне Савана отпусна рамене.
— Значи се договорихме — каза малко по-живо. — Дай ми една минута да се преоблека.
Стана от леглото, прекоси стаята и отвори чекмеджето на гардероба. Извади пижама, подобна на онази, с която спеше в Ленор. Аз се върнах в хола и смених дрехите си с износени шорти и стара тениска. Когато влязох отново, тя беше вече под завивките. Заобиколих от другата страна на леглото и легнах до нея. Савана загаси лампата, легна по гръб и се загледа в тавана.
Аз гледах в нея.
— Лека нощ — прошепна тя.
— Лека нощ.
Знаех, че няма да заспя. Бях прекалено… възбуден. Но не исках да преча на съня й, като се мятам насам-натам из леглото.
— Хей — отново прошепна Савана.
— Да?
Тя се обърна към мен.
— Искам да знаеш, че за пръв път спя с момче. За цяла нощ, имам предвид. Това е стъпка напред, нали?
— Така е.
Тя докосна рамото ми.
— И сега, ако някой те пита, можеш спокойно да се похвалиш, че сме спали.
— Самата истина.
— Но ти няма да кажеш на никого, нали? Не искам да си мислят, че съм някаква…
— Ще го пазя в тайна — едва потиснах смеха си.
Следващите няколко дни минаха леко и приятно, Савана ходеше на лекции и се връщаше малко след обяд. На теория това ми даваше възможност да спя колкото си искам — всички войници мечтаеха да си наваксат със съня през отпуска — но през годините навикът да се събуждам преди изгрев-слънце се бе превърнал във втора природа и аз ставах преди нея, правех кафе и слизах да си купя вестник. Понякога вземах кифлички или кроасани, но по-често закусвахме овесени ядки. Тези нови навици бяха прелюдия към един бъдещ съвместен живот. Беше прекалено хубаво, за да повярвам, че някога ще се осъществи.
Но се мъчех да се убедя, че е така. Докато бяхме на гости при родителите й, Савана си беше, каквато я помнех. Така беше и през първите няколко дни, но после… Започнах да забелязвам разни дребни неща. Предполагам, ме стресна фактът, че Савана живее пълноценно и без мен. В календара върху хладилника беше записано някакво мероприятие почти за всеки ден от месеца: концерти, лекции, срещи с различни приятели. На няколко места прочетох: „Обяд с Тим.“ Тя ходеше на лекции и преподаваше като недипломиран асистент веднъж в седмицата, а във вторник следобед помагаше на някакъв професор за книгата му, която щяла да излезе съвсем скоро. Живееше точно, както ми го описваше в писмата, на обяд се връщаше и докато приготвяше нещо за хапване, ми разказваше подробно как е протекъл денят й. Обичаше работата си и очевидно се гордееше с нея. Говореше надълго и нашироко, а аз задавах някакви въпроси, колкото да поддържам заблудата, че уж разговаряме.
Нищо лошо, казвах си. Ако не споделяше, проблемът щеше да е много по-голям. Но не можех да се отърва от неприятното чувство, че макар да се обичахме, тя теглеше чергата в една посока, а аз — в друга. Вече виждах как завършва образованието си, хвърля шапка до небесата, започва работа като дипломиран асистент и скоро се втурва да обзавежда собствения си апартамент. Животът й бе навлязъл в нова фаза — нещо, което не можех да кажа за себе си, защото истината беше, че при мен промяна нямаше, като изключим факта, че вече можех да разглобявам и сглобявам осем вида оръжия вместо шест и увеличих коремните преси с още трийсет. И разбира се, давах материал за размисъл на руснаците в случай, че се колебаеха дали да нападнат Германия или не.