Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
Така стояха нещата в отношенията между враждуващите страни, когато старият прислужник се изправи пред необходимостта или да признае в присъствието на непознатия големец и (още по-лошо!) пред слугата му, че замъкът Улфс Краг не е в състояние да нахрани гостите си, което за Кейлъб беше като остър нож, или да разчита на милосърдието на жителите на Улфс Хоуп. Предстоеше му да се подложи на жестоко унижение, но нуждата бе крайна и всякакви съображения губеха сила пред нея. Такива чувства вълнуваха душата на бедния Кейлъб, когато навлезе в улицата на селото.
Първата му грижа бе да се избави от спътника си, затова веднага показа на Локхард пътя за странноприемницата на майка Смолтраш, където Бъкло и Крейгънгелт пируваха с ловците и откъдето ехтяха из цялото село гръмките им песни; прозорците струяха червеникава светлина, която разсейваше гъстеещия мрак и трептеше по бъчвите, каците и ведрата, накамарени из двора на бъчваря от другата страна на улицата.
— Ще благоволите ли, мистър Локхард — обърна се към него Кейлъб, — да се отбиете в хана, дето гори оная светлина и дето пеят „Гощаваха ни в Абърдийн със студена супа“. Така ще изпълните поръката аз господаря си и ще купите оттам еленовото месо, а аз, веднага щом се сдобия с останалото, ще намина там да предам на леърд Бъкло, че мастър Рейвънсууд го моли да остане да пренощува в селото. То май можехме да минем и без еленовото месо — добави Кейлъб, хванал колегата си за едно от копчетата му, с цел да го позадържи, — но разбирате ли, трябва да го сторим от любезност към ловците. И още нещо, мистър Локхард: ако ви предложат вино или бренди, или бира, недейте им отказва, а вземете някоя бъчвичка, защото нашите запаси в замъка навярно са пострадали от гръмотевицата… Да си призная, много се страхувам, че ще е така.
С тези думи той освободи Локхард и с тежки стъпки и още по-натежало сърце пое по улицата, която лъкатушеше между пръснатите къщици, зает с мисълта с кого да започне атаката си. Трябваше да избере човек, за когото величието на рода Рейвънсууд да има по-голяма тежест от наскоро придобитата независимост и молбата на Кейлъб да бъде приета като висока чест, да предизвика разкаяние и да погъделичка честолюбието на избрания. Прехвърли в ума си всички жители на селото, но не можа да се спре на никого. „Боя се, че и нашата супа може да се окаже студена“ — помисли си Кейлъб, до ушите на когото отново достигна нестройният хор на песента, която споменахме преди малко. Пасторът… Той получи длъжността си благодарение на покойния лорд, но после те се скараха заради десятъка. Вдовицата на пивоваря… Тя месеци наред беше снабдявала замъка с бира на вересия и досега не са й платили нищо. „Да не е за честта на господаря ми, за никого не бих си позволил да притеснявам клетата вдовица, грехота е“ — мислеше си той. Едва ли някой би помогнал на Кейлъб в бедата му по-добре от майстора бъчвар Джиби Гърдър, за чиито бъчви, каци и ведра стана дума по-горе, но тъкмо той беше инициаторът на бунта, така че на неговата дружеска ръка най-малко можеше да се разчита.
„Прочее, всичко зависи от умението, което ще проявиш в работата — продължаваше да разсъждава негласно Кейлъб. — Имах неблагоразумието да нарека бъчваря «печен-недопечен» и оттогаз той лошо се отнася към дома Рейвънсууд. Но се ожени за чудо момиче, Джийн Лайтбоди, дъщеря на стария Лайтбоди, оня, дето живееше във фермата Луп-дъ-дайк, а старият Лайтбоди пък беше женен за Мариън, която служеше при лейди Рейвънсууд преди четирийсет години. Помня, неведнъж съм се занасял с майката на тая Джийн, а майката сега живеела при зет си. Тоя шмекер има бая якобитски и джорджовашки парички. Ех, да можех да се добера до тях!… То се знае, ако успея да измоля пари на заем от тоя неблагодарен дръвник, ще му окажа такава чест, каквато съвсем не заслужава. А и да не му върнем всичките пари, бълха ще го ухапе. Ще припечели други.“
Взел решение, Кейлъб свърна назад и бързо закрачи към къщата на бъчваря, вдигна резето без никакво колебание и след миг се озова в коридора, откъдето можеше незабелязано да огледа цялата кухня.
За разлика от неугледността, която цареше в Улфс Краг, домът на бъчваря бе много спретнат, а в огнището тореше буен огън. Младата жена на бъчваря, с хубава рокля е широки ръкави и дантелена якичка, довършваше празничния си тоалет и хубавото й, добродушно лице се отразяваше в едно парче от огледало, закрепено специално за целта на кухненската полица. Майка й, старата Мариън, „най-веселата жена в околността“ според категоричното мнение на местните клюкарки, седеше до пламтящия огън в цялото великолепие на най-хубавата си премяна: роба от фай, гердан от ламерови мъниста и спретнат кок, привързан с кордела. Подръпваше си от лулата с наслада и наглеждаше ястията, защото в огнището, което вече споменахме, бе сложено голямо гърне, или по-скоро котел; в котела бълбукаше говеждо с хлебни късчета, а на шишовете, усърдно въртени от двете чирачета на майстора, застанали от двете страни на огнището, се печеха два овнешки бута, охранена гъска и две диви патици — картина по-примамлива за изтерзаната душа и празния стомах на майордома от хубавицата стопанка и веселата й майчица. Разкрилото се пред погледа изобилие и съблазнителната миризма така подействуваха на Кейлъб, че той едва не падна в несвяст. Откъсна за миг очи встрани, за да надникне как изглежда гостната на дома, и видя друга, не по-малко съблазнителна картина, която го порази дълбоко: голяма кръгла маса бе сложена за десет, а може би и за дванадесет души и „застлана“, както обичаше да се изразява Кейлъб, с белоснежна покривка; големи калаени кани и няколко сребърни купи, които навярно съдържаха някакво питие, достойно за великолепния им вид, чисти чинии, вилици и ножове, наточени, излъскани и готови да влязат в действие… Всичко това бе поставено на масата по някакъв особено тържествен случай.