Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
— А какво ново има към вас, в замъка? — попита младата стопанка.
— Ново ли? Да, имаме такава новина, която никога не сте очаквали! На гости ни е лорд-пазителят с дъщеря си; той просто иска да я предложи за жена на нашия милорд, ако господарят ми сам не я поиска. Гарантирам, че сър Уилям сто на сто ще й даде за зестра всичките ни по-раншни имоти.
— Ах, боже мой! — възкликнаха жените в един глас и не закъсняха да обсипят Кейлъб е въпроси: — А той дали ще я поиска за жена? Тя хубава ли е? Какъв цвят е косата й? Как е облечена — като за езда или с рокля и пелерина?
— Е-е-е! Цяла нощ ще трябва, за да отговоря на вашите въпроси, а нямам и минутка време. Но де се губи стопанинът?
— Отиде да доведе пастора — обясни мисис Гърдър, — достопочтения Питър Байд-дъ-Бент от Мосхед; бедният човек се е укривал дълго в планините и от това е хванал раматизъм.
— Тъй ли? Виг, пък и от ония, дето са се крили из планината! — възкликна Кейлъб с явно раздразнение. — Помня времето, Мариън, когато ти и другите порядъчни жени прибягвахте в такива случаи до достопочтения мистър Къфкъшън и неговата требник.
— Прав сте, тъй беше, мистър Болдърстън — съгласи се мисис Лайтбоди. — Но какво да се нрави? Джийн е съпруга на мъжа си и трябва за всичко да го слуша. Тя и псалмите, които пее, и гребена си избира по негов вкус. Той е стопанинът и господарят в тая къща. Тъй е, мистър Болдърстън.
— И паричките, и с тях ла се разпорежда само той? — попита Кейлъб, на когото това мъжко пълновластие в дома не се хареса.
— Всичко, до последния петак. Но, както виждате, мистър Болдърстън, мъжът й я облича като кукла, тъй че тя не може да се оплаче от него. За едно ще изгубиш, пък за друго ще спечелиш!
— Тъй, тъй, Мариън — каза Кейлъб поотчаял се, но не и сразен. — Ти, както те помня, се държеше с твоя мъж по-иначе, ама всяка птичка свой глас си има. Е, време е да тръгвам; отбих се тука просто да река на Гърдър, че е умрял Питър Пъпчъп, бъчварят при кралските винарски изби в Лийт. И ако моят господар рече една-две думи за мъжа ти пред лорд-пазителя, това може да принесе на Гилбърт голяма полза, но щом го няма в къщи…
— Пък вие го почакайте — обади се младата жена, — винаги съм казвала на мъжа си, че му желаете доброто, но той е много докачлив — недай си боже да му кажеш дума напреко!
— Е, добре, ще го почакам още малко.
— Та, значи, казвате — подхвана младата жена на мистър Гърдър, — че мис Аштън е хубавичка? Такава би трябвала да бъде, щам се гласи да се венчава за нашия млад лорд: той е такъв хубавец и седи на коня като същински прани. Знаете ли, мистър Болдърстън, когато му се случи да мине край нашата къща, винаги поглежда към моето прозорче. Затуй аз хубавичко знам какъв е той.
— Тъй, тъй, славейче мае! Господарят ми винаги е казвал, че жената на бъчваря има най-черните очички в цялата околност, пък аз му думам: „Напълно е възможно, ваша милост, от майка си ги е взела тя! Черни-чернушки, от собствен опит зная.“ А? Тъй ли е, Мариън! Ха-ха-ха! Хубави години бяха!
— Ах, ти, стари палавника! — възкликна Мариън. — Може ли да ги приказваш таквиз пред младата жена? Джийн, счува ми се, че детето плаче. Сигурно пак го е хванала оная лошата треска.
И като се сблъскаха в бързината, майката и бабата се втурнаха от кухнята към тъмния край на къщата, където беше малкият виновник за тържеството.
Видял, че бойното поле е чисто, Кейлъб поднесе към носа си живителна щипка тютюн — тютюнът винаги му вливаше сили, помагаше му да затвърдява взетото решение.
„Така, изглежда, ми е писано — помисли си той, — щом само Байд-дъ-Бент и Гърдър ще се тъпчат с тия вкусни патици.“
Обърна се към момчетата, застанали в двата края на огнището, и тикна на по-голямото, което трябва да беше еди на десетгодишно, два пенса с думите:
— Ето ти тая паричка, момченце; изтичай до мисис Смолтраш и я помоли да ми сипе в кесийката малко тютюнец; тя ще те почерпи с курабийка, а аз, дорде се върнеш, ще въртя патицата вместо тебе.
По-голямото момче едва-що затвори вратата след себе си и Кейлъб, като хвърли на другото суров и втренчен поглед, свали от огъня шиша с дивите патици, който се бе наел да наглежда, нахлупи шапка и тържествено се отдалечи с плячката в ръце. Вървеше, без да спира, и само край хана се позабави, за да предаде накратко на мистър Хейстън Бъкло чрез стопанката, че Бъкло няма да може да нощува в замъка тази вечер.
Молбата на Рейвънсууд беше без друго изложена твърде кратко от неговия слуга, но от устата на селската кръчмарка тя прозвуча съвсем грубо и оскърбително; не само Бъкло, а и всеки, дори спокоен и уравновесен човек би излязъл от кожата си. Капитан Крейгънгелт при единодушното одобрение на присъствуващите предложи да настигнат старата лисица (тоест Кейлъб), докато още не се е скрила в дупката си, и да й приложат наказанието с одеяло1. Но Локхард заяви на слугите на сър Уилям и на лорд Битълбрейнс с категоричен тон, че най-малкото посегателство или обида към прислужника на мастър Рейвънсууд ще се смята за тежко оскърбление към самия лорд-пазител. Убедителната му заплаха изпари желанието да се погаврят със стария служител на Рейвънсууд и скоро Локхард пое към замъка, като взе със себе си двама слуги, натоварили се с провизиите, с които бе успял да се снабди, и накрай селото настигнаха Кейлъб.