Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
Корбет седеше на едно столче пред мангала и грееше ръцете си. Преди архидякон Ейдриън да излезе ядосан от стаята му, Корбет още веднъж му беше наредил да не напуска абатството, докато разследването не завърши. Той чу виковете отдолу, сложи бързо ботушите и наметалото си и се появи в двора, когато втората стрела се удари в калдъръма, а нейният пламък се разпиля по замръзналата лапавица.
— Какво е това? — запита Корбет един послушник, който се появи тичешком иззад ъгъла.
— О, да благодарим на Бога, сър Хю! — Той напрегнато се взря в мрака. — Вие ли сте?
— Да не би абатството да е нападнато? — попита Корбет.
— Не знаем.
Корбет гледаше небето. Още две стрели паднаха, като образуваха пламтяща дъга.
— Кажи на приора да запази спокойствие! — нареди той. — Te не могат да причинят големи беди. Силата им свършва, още докато падат.
Корбет наблюдаваше как нова бразда прониза нощното небе; тайнственият стрелец трябваше да се намира непосредствено зад стените. Придвижваше се бързо, за да създаде впечатление, че повече от един човек хвърля тези огнени стрели. Послушникът бързо пое обратно. Корбет не можеше да стори нищо и се разтрепери от студ, затова се върна в странноприемницата. Още не беше стигнал до стаята си, когато чу гласове откъм стълбището. Ранулф и Чансън затрополиха нагоре, шпорите им шумно дрънчаха.
— Какъв студ! — простена Ранулф. — Едва след като отбихме нападението, разбрах колко е студено.
Той и Чансън свалиха ръкавиците си и протегнаха ръце към пламъците.
— Не ги дръжте много близо до огъня! — предупреди Корбет. — Ще получите спазми от замръзването. За какво нападение говориш?
Той наля вино в чашите. Докато пиеха, Ранулф набързо му разказа какво се беше случило в „Горският фенер“.
— Добре сте постъпили! — каза Корбет. — Разбойниците са си заслужили смъртта. А сега искам да видя печата!
Ранулф му го подаде. Корбет внимателно го разгледа на светлината на една свещ.
— А тук какво е станало, господарю?
Корбет му разказа какво е видял, за срещите си с брат Дънстън и архидякона. Ранулф подсвирна.
— Нищо не е такова, каквото изглежда, а, господарю?
— Винаги е така! — отвърна Корбет, като продължаваше да разглежда печата.
— Какво толкова интересно има в него?
— Както сам каза — Корбет му подаде обратно печата, — защо му е на един разбойник да пази такова нещо? Той не е свален от писмо или указ. Печатът не е разчупен. Направен е специално и е даден някому да го използва като знак. Имаш ли някакви подозрения?
Ранулф бързо му разказа за Бланш, прислужницата от кръчмата, за скъпата огърлица, гривната и пръстените. Корбет го изслуша. Долавяше звъна на камбаните, които биеха за вечерня.
— Вслушвал ли си се някога в думите на Божествената литургия, Ранулф? Стиха за сатаната, който броди наоколо като разярен лъв и дири кого да погълне? Нашият убиец е такъв. Той следи слабостите на другите. Склонен съм да подозирам, че брат Дънстън ще е следващата жертва.
— Защо?
— Защото е нарушил морала! — заяви Корбет. — Чансън, върви и го доведи. Кажи му да дойде сам. Искам да разменя няколко думи с него.
— Наистина ли мислиш, че би могъл да е следващата жертва? — попита Ранулф, когато конюшникът затрополи надолу по стълбището.
— Ранулф, мисля, че убиецът възнамерява да изтреби всички членове на този съвет. Не знам защо, но подозирам, че един от корените на настоящите беди се крие в спора за онази проклета странноприемница и в Кървавата ливада. Членовете на съвета не дават израз на чувствата си, но аз подозирам, че приорът и останалите са се борили за каузата си яростно като адвокат пред кралския съд.
— Вие казахте: един от корените?
— А! — Корбет стана и се протегна. — Започвам да огладнявам. — Той се потупа по стомаха. — Трябва да има и друг, по-дълбок корен, но още не знам какъв е. Може би ключът към него е абат Стивън.
Чансън се върна заедно с брат Дънстън, който неохотно вървеше след него.
— Затвори вратата! — нареди Корбет. Той посочи с ръка едно столче. — Седни.
— Защо искате да ме разпитате? — Ръцете на брат Дънстън така трепереха, че той ги скри в ръкавите на расото си.
Корбет придърпа едно столче и седна срещу него.
— Знаеш защо. Когато те срещнах край Соколовия ручей, брате, ти ми заприлича на човек, залутан сред греховете си. Коя беше причината? Вина? Разкаяние?
— Всички грешим! — опита се да вметне брат Дънстън.
— Да, така е, но някои по-прикрито от другите. Не искам да те мъча, брате, тъй че по-скоро да си дойдем на думата. Ти си ковчежник на това голямо абатство. Ти и братята изпращате коли да купуват провизии и продават произведеното от вас на пазарите. Пътувате насам-натам. Колко пъти си бивал нападан от разбойници?