Призракът на тресавището

— Сякаш не се харесваха твърде. Сър Реджиналд подреди гостите около масата, тъй че сър Стивън трябваше да седне от лявата страна на лейди Маргарет, но тя възрази. Помня как Д’Обини само сви рамене. Стана и седна до приятеля си. По време на обяда Д’Обини и лейди Маргарет едва се поглеждаха и рядко разменяха по някоя дума.

— А после сър Реджиналд изчезна?

— Да, един ден през есента. Трябва да има трийсет години оттогава! Един прислужник в кръчмата, който вече е покойник, разказваше, че видял сър Реджиналд да язди, повел и товарен кон. Познал го по цветовете и хералдическия знак. Според приказките на хората, отишъл в едно от източните пристанища, там взел кораб и това е последното, което някой чул или видял от него. И преди да попиташ, господин кралски служителю, ще ти кажа, че не знам нищо повече, макар всеки да си има теория.

— И твоята каква е?

— Сър Реджиналд беше войн, истински странстващ рицар. Може би е поискал да отиде на поклонение?

— Но защо не е казал нищо на жена си? Хората говорят, че тя била също толкова озадачена, колкото и другите!

— Не знам.

Ранулф леко се извърна. Човекът с мишето лице отново се беше появил, но този път със спътници, които никак не му се понравиха: мъже в ботуши и кафяви бричове, въоръжени с мечове и ками, с лица, почти напълно скрити от нахлупените качулки, докато горната част на късите им кожени елеци бе издърпана чак до устните. Двама носеха лъкове с колчани, метнати на гърба. Талбът проследи погледа на Ранулф. Той очевидно започна да нервничи, а и останалите посетители не изглеждаха особено щастливи. Новодошлите прекосиха помещението и седнаха в един отдалечен ъгъл, където под прикритието на сянката можеха внимателно и необезпокоявано да наблюдават пивницата. Ранулф се вгледа през прозореца в градината отсреща: храсталаците, саксиите и цветните лехи още бяха обвити в скреж, който не бе се разтопил през деня. Видя как първите снежинки вече започваха да падат. Знаеше какво става. Ханджията Талбът можеше да нервничи, обаче новодошлите бяха също такава част от кръчмата, както и масите, и столовете в нея. Разбойници, обявени извън закона, за чиито глави бе определена награда. Тези мъже бяха същите като Ранулф в младите му години — жители на здрача. Te се навъртаха около такива кръчми и дебнеха за лесна плячка или богата жетва. Ханджията винаги ги посрещаше с готовност, или защото споделяха с него ограбеното, или пък, което е по-важно, постоянно го снабдяваха с прясно месо от дивеч, убит незаконно в кралската гора — диви прасета и елени. Ранулф се запита дали те ще посмеят да нападнат двама служители на Короната. Той леко ритна Чансън под масата. Конюшникът се взираше в чужденците. Разбра и вдигна очи към него.