Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Неприятности ли очакваш?
— Ами докато влизахме — Ранулф посочи с пръст вратата отзад, — един дребен човечец с мазна коса и лице на плъх се шмугна оттам като заек в дупка. Или се е изплашил, или е отишъл да предупреди някого. Добре, ще видим. — Ранулф се взираше в небето през прозореца, чиито стъкла бяха поставени в оловни рамки. — Не обичам провинцията, Чансън. На мен ми дай лондонска кръчма и някоя смрадлива уличка в Съдърк. Но тъй или иначе, дори аз знам, че ще завали сняг: облаците са ниски и сиви.
Чансън помисли за мразовитото пътуване по тези самотни коларски пътища и потрепери.
— Ще се върнем в абатството преди да мръкне, нали?
— Ще се върнем, когато свършим! — заяви Ранулф.
— Я, виж там!
Една кръчмарска прислужница ситнеше към тях; червените й къдрици бяха прибрани под бяло боне, очите й бяха разположени косо над високи скули, а лицето й бе леко зачервено. Ранулф се възхити на изящните й устни и зелената, пристегната малко повече от нужното, рокля, която подчертаваше пищните й форми и широките бедра. После огледа малките обувчици с катарами, подаващи се изпод мятащите се фусти. Тя спря за миг и се усмихна на Ранулф, като му позволи да я огледа. После бавно остави половниците на масата, като леко докосна ръката на Ранулф и едва ли не завря гърдите си в лицето му.
— Кралски хора, а? — усмихна се тя. — С хубави кожени ботуши и широки военни колани? — Тя повдигна вежди. — Хора като вас не се срещат често по тези места.
— Какво имаш предвид? — попита Ранулф.
С ръце на бедрата, момичето сви рамене. Ранулф забеляза изящен златен кръст на сребърна верижка около врата й, красивите пръстени на двете ръце и сребърната гривна, закопчана около лявата й китка.
— Ти си Бланш, дъщерята на Талбът, нали? Усмивката й изчезна.
— Откъде знаете?
— Нали те наблюдавам. Едно момче се канеше да донесе половниците, но ти ги взе от него.
— О, сър! — изгука Бланш. — Вие сте по-прозорлив от мен!
И като се завъртя, тя избяга.
— Момичетата винаги те харесват, Ранулф.
— И аз ги харесвам, Чансън. — Ранулф се наведе и потупа лицето на конюшника с ръкавица. — Ти имаш хубавичко личице. Ако подстрижеш косите си и се миеш по-често, момичетата също ще те харесват.
Чансън почервеня и заби поглед в половницата, за да прикрие неудобството си.
— Женил ли си се някога, мастър Ранулф?
— По-добре да се ожениш, отколкото да гориш, както казва свети Павел. Понякога съм се замислял. — Ранулф отново отпи от половницата: — Как мислиш, Чансън, бих ли могъл да вляза в църквата, да стана духовник?
Чансън отново вдигна половницата, за да прикрие лицето си. Ранулф често обсъждаше този въпрос и на Чансън му се прищя да се изсмее високо. Ранулф обаче не виждаше нищо смешно. Той седеше с безизразно лице.
— Но нали харесваш жените, мастър Ранулф?
— Както и мнозина духовници!
— И никога не си се влюбвал?
— Сам знаеш отговора. — Ранулф закачливо се чукна с половницата му.
— Е, господа, с какво мога да ви бъда полезен? Гостилничарят се върна, притегли стол и седна между двамата.
— Беше ни обещал змиорка, а?
— Пристига!
— На колко години си, майстор Талбът?
— Според сметките ми, в навечерието на деня на обезглавяването на свети Йоан Кръстител ще чукна петдесет и шест лета.
— И винаги ли си живял тук?
— О, да, както и баща ми преди мен.
— Значи, познаваш Харкортови?
— О, там има някаква тайна! — Стопанинът остави половинчата си на масата. — Лейди Маргарет идва тук веднъж-дваж годишно. Винаги е любезна и милостива, такава благородна дама!
— А мъжът й?
— Странна история е таз. Техният брак беше уреден. Венчавката се състоя пред църквата на абатството. Тогава бях млад човек. Беше много пищна сватба, със знамена и щандарти, с лордове и дами в кадифе и коприна. Лейди Маргарет яздеше на снежнобяло ездитно жребче, а сър Реджиналд на едър боен кон. Сър Стивън Д’Обини, който по-късно стана абат, изглеждаше истински войн в своята туника с цветовете на краля върху бронята. Имаше тържества и пиршества. Д’Обини и Харкорт! — Стопанинът протегна ръка с два сключени пръста. — Бяха побратими, в мир и война, весели другари!
— А лейди Маргарет? Тя харесваше ли мъжа, който по-късно стана абат?
— Не знам. Помня, че я наблюдавах, както в този ден, така и след това. Веднъж дойдоха тук тримата на един празник. — Талбът посочи към входа. — Беше ясен слънчев ден. Сър Реджиналд влезе, сплел едната си ръка с тази на лейди Маргарет, а другата с ръката на сър Стивън. Имаше и други гости. Застлах им специална маса и им поднесохме най-добрите блюда. Печено еленско…
— Да, да, разбира се! — прекъсна го Ранулф. — Но какво ще ми кажеш за лейди Маргарет и сър Стивън?