Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Била като обезумяла, според хорските приказки. Разчу се, че искала да последва мъжа си. Сър Стивън Д’Обини се съгласил да й помогне. Двамата се отправили към брега. След няколко месеца сър Стивън се завърнал, покрит с прах от пътя, а лицето му било изпито. Колкото до лейди Маргарет — Талбът сведе очи, — тя останала в чужбина повече от година и когато се върнала, приличала на собствената си сянка: била отслабнала, с побледняло лице. Мина край кръчмата със свитата си — същински образ на смъртта, в черно от главата до петите. Оттогава до днес живее като отшелничка. Аз ходя до замъка, за да занеса продукти и да купя нещо от тях. Както казах, тя идва много рядко тук. Разговорите ни за цяла година няма да изпълнят и половин страница от псалтира.
— А сър Стивън? Ханджията сви рамене.
— Отишъл право в „Сейнт Мартин’с“, свалил оръжието си и дал монашески обет. Останалото го знаеш и преди да ме попиташ, кралски служителю, ще ти кажа, че беше добър абат, честен и почтен. Бланш и аз винаги бяхме добре дошли в абатството.
— А другите от „Сейнт Мартин’с“? — настоя Ранулф.
— О, те са монаси, духовници, малко надути. Ние имаме вземане-даване само с двама от тях: с Кътбърт, приора, човек с големи амбиции, и с Дънстън, ковчежника. Понякога ние отиваме там, понякога те идват тук. От време на време получаваме вино, което те вземат от нас, или — той се засмя накриво, — прясно убит дивеч. Е, господа — Талбът пресуши половницата и отмести стола си, — повече от това не мога да ви кажа.
— О, мастър Талбът! — Ранулф го придърпа към себе си. — Ние вече си тръгваме.
Беше уверен, че гостилничарят е готов да му благодари, но Талбът мълчеше. — И когато си тръгнем, не искам новодошлите ти гости да ни последват навън.
Гостилничарят се наведе към него:
— Мога единствено да ви предупредя и да ви дам някакъв съвет.
— Който е добре дошъл.
— Вън на коларския път — отвърна гостилничарят. — Вие имате добри коне. Te ще се опитат да ви принудят да слезете от тях. Нали знаете какво ще стане после?
Ранулф кимна:
— И не можеш да ги спреш да не тръгнат подир нас? Талбът отрицателно поклати глава:
— Te са хора на Скарибрик. Ако се намеся, утре заран тази кръчма ще е опустошена.
— Колцина са? — прошепна Ранулф.
— Петима — също шепнешком отговори Талбът, като грабна празната си половница. — Благодарете Богу за студа и че не са знаели за идването ви, иначе щеше да лети перушина.
Той бързо се отдалечи. Ранулф стана и препаса колана с меча си. Излязоха през задната врата и тръгнаха към конюшнята. Чансън огледа конете, сбруите и седлата — нищо не беше пипане Двамата се метнаха на седлата.
— Карай близо до мен! — предупреди го Ранулф. — Хайде, Чансън, ти умееш да се справяш с две неща — с конете и с ножовете.
— Но ние тръгваме първи! Никога няма да ни настигнат.
— Ловя се на бас, че вече са излезли! — заяви Ранулф. — Помниш ли как пътят се вие и разклонява — те ще ни чакат на разклона.
Двамата потеглиха. Чансън с копнеж се озърна през рамо към топлината и светлината на хана. Денят угасваше. Над дърветата се стелеше мъгла. Коларският път пред тях се очертаваше като някаква призрачна пътека.
— Не можем ли да поемем в галоп? — прошепна Чансън.
— И да рискуваме да се пребием? Не си ли чувал за някои хитрини като например въже, опънато през пътя? Кажи си молитвите, Чансън!
Ранулф няколко пъти изкара и вкара меча в ножницата и за пръв път през този ден искрено се помоли.
— Боже, бди над Ранулф-ат-Нюгейт, както Ранулф-ат-Нюгейт би бдял над Тебе, ако той беше Господ, а ти — Ранулф-ат-Нюгейт!
Той подкара коня си малко пред този на Чансън. Сега конюшникът наистина беше уплашен. Дърветата от двете страни на пътя се издигаха като призрачни часови, обвити в мъгла, която от време на време се разделяше, за да разкрие мрака отвъд. Понякога откъм храсталаците долиташе слабо шумолене или пък самотен вик на птица нарушаваше тишината. Чансън извади камата от колана си и я мушна под кожената гривна около китката си. Двамата свърнаха в един завой. Ранулф едва не въздъхна от облекчение. Пет сенки препречваха пътя, от лъковете им стърчаха стрели. Той очакваше да ги нападнат, обаче нападателите изчакваха.
— Не задържай коня! — прошепна Ранулф. — Продължавай със същия ход!
Чансън се подчини. Te продължиха, тропотът на конските копита нарушаваше тишината. Редицата на мъжете, препречили пътя, се огъна. Нападателите им бяха очаквали, че двамата ще спрат, преди те да са стреляли с лъковете си, или дори, че ще се спешат. Ранулф пришпори коня си.
— Спри на място! — прокънтя глас.