![Лудият жезъл [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/7/0/7/ludiyat-zhezl-bg-download.jpg)
Лудият жезъл [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Серия: Размяната #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лудият жезъл [bg]». Краткое содержание книги:
Останах там доста дълго, припомняйки си всичко, което би могло да се използва срещу него. Опитах всичко поред, ала нищо не свърши работа и тогава реших, че май е време да разработя по-задълбочено философията. Започнах да размишлявам върху съществуванието и несъществуванието, изследвах отново онова предчувствие, премислих отново болката…
Чух стъпки.
Общо взето, доста лесно е да останеш незабелязан, когато поначало си невидим и безшумен, но аз вложих допълнителни усилия, за да постигна неподвижност на всички нива, включително и умственото, когато видях да приближава Пол, воден от странен пламък, също толкова нематериален, колкото и аз самия.
В това подобие на пламък имаше нещо познато, нещо, което никак не ми харесваше. Чувствах, без да знам защо, че то е достатъчно силно, за да ми навреди.
Усетих, че Пол и ярката светлина си разменят някакви мисли. Чувах само репликите на Пол — не ми се щеше да се настройвам, за да подслушвам целия разговор. Страхувах се, че по този начин бих могъл да разкрия присъствието си пред онзи страшния.
Най-накрая Пол откопча капака на контейнера, вдигна го и го постави встрани. Последва нова дълга пауза, после той извади оттам жената и я понесе на ръце по един перваз, следвайки пламъка. После хлътнаха в един тунел.
Изведнъж бях свободен! Заклинанието сигурно беше съсредоточено около жената, а не около възвишението или контейнера.
Увиснах на място. Искаше ми се да видя къде отиват, но не ми се щеше да се приближавам много. Можех пак да попадна в някой капан. Бавно се понесох след тях, като се държах доста надалеч — сега вече знаех на какво разстояние действа заклинанието.
Разпознах голямата зала веднага щом влязох. Последния път, когато минах оттук, се движех с метафизична скорост и следвах магическа следа, така че нямаше нужда да набелязвам някакви ориентири. И съответно нямах никаква представа, че точно тук се намира Портата.
Портата…
Тъкмо каквато си я спомнях — от сънищата на Пол и каквато я мярнах, когато минах набързо оттук. Портата се възправяше тук — огромна, заплашителна и, слава богу, затворена. Тя никога не е била отваряна на тази равнина, досетих се аз, макар че призрачното й съответствие, открехвано много пъти, позволяваше да преминат послания, същности, духове. Ако и материалното й „аз“ се отвореше, вече щеше да е невъзможно да бъде затворена, защото виждах как щеше да започне взаимопреливането между двата свята. Съществата от другия свят, в който магията беше много по-силна, същества със странна структура и много по-древни, щяха да дойдат и да завладеят тази по-млада земя с нейната по-слаба магия и да я променят в нещо по свой образ. Образ, съживен от суровите природни форми на този по-нов свят, По-силни в магията, по-слаби в обикновената жизненост. Магията щеше да надвие, нямаше съмнение…
Пол положи товара си върху камъка, излъчващ аура на смърт. Движенията му бяха бавни, нерешителни, сякаш вървеше насън. Протегнах се внимателно, много по-внимателно от всякога, и докоснах съзнанието му.
Беше омагьосан. Не го съзнаваше, но пламъкът го бе заробил.
Не виждах никакъв начин да се намеся успешно. Знаех, без да зная откъде го зная, че онова нещо е по-силно от мен. Чувствах се напълно безпомощен, докато то водеше Пол, докато го накара да извади статуетката. Бях меко казано доволен, когато силата на Пол му изневери и се наложи да изоставят този замисъл. Ядът на пламъка събуди у мен най-близкото до радостта чувство, което някога бях изпитвал.
Гледах ги как си тръгват оттук. Съмнявах се, че Пол го заплашва някаква непосредствена опасност, пък и исках да поразгледам още малко залата. Голямо, квадратно парче утро украси стената отляво. Лека-полека започна да ме обзема ново предчувствие и то беше свързано с тази стая.
XV.
От скърцането на резето Пол се събуди от сън без сънища. Отначало чувстваше крайниците си като налети с олово, главата си — натежала, съзнанието си — като разнищено по краищата. Сякаш някой го беше упоил. Но само след миг, преди още Ларик да пристъпи в килията, драконовият белег започна да пулсира тежко, неистово, както никога досега. По цялото му тяло премина адреналинов шок, умът му мигновено се проясни и го изпълни чувство на дива сила — никога преди не беше изпитвал подобно нещо.