Лудият жезъл [bg]

Райл вдигна ръце.

— Може да е и по-лесно, отколкото си мислиш — рече той. — Всъщност безболезнено — ако имаш късмет. Само за миг ще разберем колко си прозорлив.

Щом ръцете на Райл започнаха да се движат, Пол потисна желанието си да му отвърне с удар. Като че ли някакво гласче му нашепваше: „Още не.“ Може би беше собственият му глас. Превключи на второто си зрение и видя как го връхлита огромна оранжева вълна.

Когато тя го обля, усети как мисленето му се забавя, а после се сковава. Тялото му се вдърви. Вече изобщо не беше сигурен какво иска и какво — не.

Райл говореше и гласът му като че ли идваше от много-много далече:

— Как се казваш?

Странно очарован, Пол усети как устните му се размърдаха и чу гласа си да отговаря:

— Пол Детсън.

— Под какво име беше известен в света, в който си израснал?

— Даниъл Чейн.

— Притежаваш ли седемте статуетки, които са Ключовете за Портата?

Изведнъж между тях увисна стена от пламъци. Райл като че ли не я усещаше.

— Не — чу се Пол да отговаря.

Дебелият магьосник изглеждаше озадачен. След това се усмихна.

— Май не го формулирах както трябва — рече той с почти извинителен тон. — Можеш ли да ми кажеш къде точно се намират седемте магически статуетки, които някога са принадлежали на баща ти?

— Не — отговори Пол.

— Защо?

— Защото не зная къде са.

— Но си ги виждал, държал си ги в ръцете си, били са твои?

— Да.

— Какво е станало с тях?

— Откраднаха ми ги на път за Белкен.

— Не ти вярвам.

Пол не отговори нищо.

— Но заслужаваш да те поздравя за прозорливостта ти — продължи Райл. — Опази се да не се издадеш с много мощно заклинание. Много време ще ми трябва да проумея точната му природа и да го разваля. За твое нещастие нямам нито време, нито намерение и ти трябва да бъдеш принуден да говориш. Вече ти споменах по какъв начин.

Мъжът подхвана втора серия от жестове и Пол усети, че съзнанието му донякъде се прояснява. Докато това чувство ставаше все по-силно, пламъкът избледняваше.

— Освен това възстанових външния ти облик с естетическа цел — додаде Райл. — Сега, когато ти отново си си ти, би ли искал да добавиш нещо?

— Не.

— И аз така си помислих.

Дебелият магьосник се извърна, прекоси стаята и отвори вратата.

— Ларик? — извика той.

— Да? — чу се глас отдалече.

— Отведи този човек обратно в килията му — нареди магьосникът. — Ще изпратя да го повикат, когато подготвят залата за разпити.

— Опитал си с принуждаващо заклинание?

— Да, и то добро. Защитен е. Ще трябва да опитаме по другия начин.

— Жалко.

— Да.

Райл се извърна.

— Върви с него, Пол.

Пол се обърна и бавно се отправи към вратата. Докато вървеше, се зачуди… Щеше да мине точно покрай Райл. Ако се обърнеше внезапно и го нападнеше, усещаше, че може набързо да се справи с него, преди другият да успее да се намеси с някаква магия в играта. После, разбира се, щеше да му се наложи да се бие и с Ларик и се чудеше дали би успял да свърши с Райл, преди по-младият магьосник да се нахвърли върху му. Защото…