Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
Роланд замълча, но в мислите си чу гласа на Корт: „Вината, малкия, винаги се крие на едно и също място: в човека, който е достатъчно слаб, за да я носи.“
Когато открил истината, Еди бил шокиран, сетне побеснял от яд. В отговор Хенри не му обещал да спре да се друса, а заявил, че не му се сърди задето реагира така, но трябвало да знае, че Виетнам го бил превърнал в отрепка, той нямал воля, щял да напусне дома си, това било най-доброто разрешение. Еди бил прав, мястото на брат му било сред наркоманите на улицата. Надявал се само брат му да не му се сърди много. Признавал, че е станал безхарактерен; нещо във Виетнам го направило такъв, нещо го развалило също както влагата разлага връзките на маратонките и ластиците на бельото. Във Виетнам имало нещо, което покварявало душата. Разридал се и помолил Еди да си спомни годините, през които брат му се е опитвал да бъде силен.
Заради Еди.
Заради мама.
И така Хенри се опитал да напусне дома си. Еди, разбира се, не му позволил. Бил обзет от чувство за вина. Видял ужасните белези по крака на брат си, коляното, в което имало повече тефлон, отколкото костна тъкан. Започнали да се надвикват в коридора. Хенри стоял там, бил издокаран в маскировъчната си униформа, а вещите му били в брезентова торба. Под очите му имало пурпурни сенки. Еди бил само по долни гащета. Продължили да крещят, докато се появила госпожа Макгърски и извикала: „Ако щете заминавайте, ако щете оставайте, но решете веднага и млъкнете, иначе ще извикам полиция!“ Възнамерявала да добави още нещо, когато видяла, че Еди е гол. Допълнила само: „Как не те е срам, Еди Дийн!“, преди да изчезне. Братята се спогледали. „Приличаш на ангел, само че затлъстял“ — казал тихо Хенри и двамата се запревивали от смях, прегърнали се, потупали се по гърбовете и по-големият се отказал да напусне. След две седмици Еди вече смъркал кокаин и не можел да си обясни, защо, по дяволите, бил вдигнал такъв скандал, след като ставало въпрос само за смъркане. А Хенри (когото брат му очевидно започнал да смята за голям мъдрец) отвърнал, че след като целият свят се е устремил към ада, няма нищо лошо човек понякога да се надруса.
Минало известно време. Еди не каза точно колко, а Стрелецът не попита. Навярно младежът осъзнаваше, че съществуват хиляди оправдания за вземането на наркотици, но нито една причина. Важното било, че държал порока си под контрол. Хенри също донякъде успявал да овладее страстта си към дрогата. Не колкото брат си, но достатъчно, за да не буди подозрения. Независимо дали Еди го е съзнавал или не (Стрелецът смяташе, че младежът е бил наясно), ролите им били разменени. Вече Еди държал брат си за ръка, когато пресичали улиците.
Един ден той заварил Хенри да си бие инжекция. Последвала нова истерична кавга, повторение на предишната, с тази разлика, че се карали в стаята на Хенри. Завършила по същия начин: по-големият брат се разплакал и приложил същата непробиваема защита: Еди бил прав, той бил отрепка и не заслужавал да живее. Щял да си тръгне, брат му никога повече нямало да го види, но дано да запазел спомена за него…
Вълните, които се разбиваха в каменистия бряг, заглушиха последните думи на младежа. Но Стрелецът знаеше историята, затова замълча. Еди бе този, който не разбираше същината и, Еди, който за пръв път от десет години разсъждаваше трезво, без наркотикът да замъглява съзнанието му. Той не разказваше за случилото се на Роланд; разказваше го на самия себе си.
Стрелецът не го прекъсваше. И бездруго разполагаха с неограничено време, което единствено разговорите можеха да запълнят.
Еди призна, че споменът за обезобразеното коляно на Хенри и за белега на крака му продължавал да го преследва. Разбира се, брат му се бил излекувал отдавна, дори не куцал… освен когато двамата се карали; тогава куцането се засилвало. Преследвал го споменът за всичко онова, което Хенри жертвал заради него, преследвала го и една по-прагматична мисъл: брат му не би изкарал дълго на улицата. Щял да прилича на заек, пуснат сред джунгла с тигри. И след по-малко от седмица щял да свърши в затвора или в моргата.
Затова Еди започнал да го моли да остане, а Хенри най-накрая великодушно му разрешил да се грижи за него. Шест месеца по-късно едната ръка на Еди била надупчена от инжекциите. От този миг насетне всичко тръгнало по наклонената плоскост. Еди заминал за Бахамските острови, после Роланд внезапно се намесил в живота му.
Друг човек не толкова прагматичен и по-склонен към самовглъбяване от Роланд, би попитал (наум, разбира се, не на глас): „Защо? Защо точно той? Защо се започна с този странен и дори обречен човек?“