Трите карти

Еди, който почти беше задрямал, вдигна глава и извика:

— Защо се смееш?

Стрелецът небрежно махна и поклати глава. Разбра, че не е бил прав. Корт нямаше да пребие Еди заради индианската шейна, макар тя да бе странна на вид и нескопосно направена. Може би Корт дори щеше да изръмжи някоя похвала — което правеше толкова рядко, че момчето, заслужило одобрението му, не знаеше как да реагира, оставаше с отворена уста като риба на сухо.

Корт нямаше да го удари, защото Еди не бе скръстил ръце, оплаквайки нерадостната си съдба, а беше направил нещо. Беше опитал.

Корт вероятно щеше да го възнагради с неохотно изречена похвала, тъй като (колкото и странно да бе) странното превозно средство вършеше работа — за това свидетелстваха следите по пясъка.

— Виждаш ли ги? — попита Еди. Слънцето залязваше и последните му лъчи прокарваха оранжева пътека по повърхността на океана; Стрелецът реши, че лежи тук повече от шест часа. Чувстваше се по-силен. Изправи се и погледна към океана. Брегът, който постепенно преминаваше в планински склон, почти не се беше променил и на него му се стори, че се намират на мястото, откъдето бяха тръгнали.

— Не — отговори той, сетне възкликна: — Ето го!

Еди присви очи и кимна. Слънцето се беше снижило и оранжевата пътека вече беше кървавочервена; първите ракообразни чудовища изпълзяха от вълните и запълзяха нагоре по брега.

Две от тях се насочиха към мъртвата чайка, която лежеше близо до Роланд. Победителят в надпреварата я разкъса и започна да се тъпче с разлагащите се останки.

— Дид-а-чик? — попита то.

— Дум-а-чум? — отговори му второто чудовище.

БУМ! Изстрелът на Роланд сложи край на въпросите му. Еди се спусна към него и го хвана за опашката, като не изпускаше от поглед първото чудовище; то също го наблюдаваше. Младежът донесе плячката. Рачището се гърчеше, размахваше щипки, но скоро престана да мърда. Опашката му се повдигна за последен път, клещите му увиснаха.

— Господар скоро яде — обади се Еди. — Иска филе от влечуго или филе от влечуго. Какво предпочита господар?

— Не те разбирам.

— Естествено. Нямаш никакво чувство за хумор. Къде си го изгубил?

— Застреляха го по време на една битка.

Еди се усмихна.

— Тази вечер изглеждаш по-добре.

— Така е.

— Утре може би дори ще направиш няколко крачки. Честно казано, приятелю, голяма мъка видях, докато те домъкна дотук.

— Ще опитам да си раздвижа краката.

— Непременно.

— Ти също изглеждаш по-добре — заяви Роланд, но при произнасянето на последните две думи гласът му преминава във фалцет. „Ако не млъкна — помисли си той, — ще изгубя гласа си.“

— Смятам, че ще оживея. — Еди невъзмутимо го изгледа. — Никога няма да разбереш колко близо бях до смъртта. Веднъж взех един от твоите револвери и го опрях до слепоочието си. Сложих пръст на спусъка, подържах оръжието, сетне го прибрах в кобура. Една нощ получих спазми. Мисля, че бе на втората нощ, но не съм сигурен. — Поклати глава и добави нещо, което Стрелецът не разбра: — Сега Мичиган ми се струва като сън.