Трите карти

Роланд мълчаливо се взираше в него.

— Но не всички са като теб. Има хора, на които е нужен човек, който да ги обича — като в онази песен на Барбара Стрейзанд. Банално е, но е истина. Ала ако се стигне до това да ме жертваш, няма да се замислиш, нали?

Роланд продължаваше да го наблюдава.

— Интересува те само Кулата. — Еди се изсмя. — Тя е твоят наркотик, Роланд.

— В кое сражение? — прошепна Роланд.

— Моля?

— В кое сражение са ампутирали твоята воля и благородство?

Еди трепна, сякаш Стрелецът му бе зашлевил шамар.

— Ще донеса вода — промърмори. — Пази се от онези гадини. Днес се отдалечихме от тях, но не зная дали не могат да разговарят помежду си.

Бавно се обърна и последните лъчи на залязващото слънце озариха влажното му лице.

Стрелецът се обърна към брега. Ракообразните чудовища пълзяха и задаваха въпросите си, задаваха въпросите си и пълзяха, но и двете им дейности изглеждаха безсмислени. Безспорно притежаваха някакъв интелект, но не достатъчен, за да обменят информация.

„Бог невинаги ни наказва открито — каза си Стрелецът. — Често, но не винаги.“

Еди се върна с наръч дърва.

— За какво мислиш?

— Всичко е наред — изграчи Стрелецът.

Еди понечи да му отвърне нещо, но Роланд вече се беше проснал по гръб и се взираше в първите звезди, които надзъртаха от виолетовото небе.

През следващите три дни продължи да се възстановява с бързи темпове. Червените линии, които пълзяха по ръцете му, първо смениха посоката, сетне избледняха, а накрая изчезнаха. На четвъртия ден направи първите си крачки, след това рядко позволяваше на Еди да го влачи. На следващия ден мина без помощта на спътника си; на всеки един-два часа сядаше и изчакваше изтръпването на краката му да премине. По време на тези почивки, а също и след вечеря, но преди огънят да догори и двамата да заспят, Еди му разказа за себе си и Хенри. Роланд често се питаше какво бе направило живота на двамата братя толкова труден, но когато младежът започна разказа си, в началото неуверено и с гняв, породен от голямата му мъка, той не намери сили да го спре, да му каже: „Недей, разбирам всичко.“

Това обаче нямаше да помогне на Еди, Той не говореше, за да помогне на Хенри, защото Хенри беше мъртъв. Еди искаше да погребе брат си в мислите си. Да го погребе завинаги. И да напомни на самия себе си, че макар брат му да е мъртъв, самият той все още е жив. Затова Стрелецът слушаше, без да го прекъсне нито веднъж.

Причината бе проста: Еди вярваше, че брат му се е пожертвал заради него. Хенри също беше убеден в това. Може би наистина го е вярвал, а може би са му повлияли натякванията на майка им, която все повтаряла на момчето какви жертви са правили заради него тя и Хенри, за да може Еди да се почувства в безопасност в този град-джунгла, да бъде щастлив и да не свърши като бедната си сестра, която той дори не си спомняше и която била толкова красива, мир на праха и. Сестра му сега била при ангелите, а това несъмнено било чудесно място, но на Еди му било рано да отива при нея; не искали да бъде прегазен от пиян шофьор като сестра си или наръган от наркоман заради двайсет и петте цента в джоба му. Ето защо трябвало да слуша батко си и никога да не забравя, че Хенри се жертва заради него.