Трите карти

РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ

Отново усети аромата на месо и Еди му поднесе порция от сладникавите, пикантни хапки. Вече се чувстваше по-добре. Младежът също изглеждаше по-добре, но като че беше разтревожен.

— Приближават — възкликна той. — Може да са уродливи, но не са глупави. Разбират какво правя. Нямам представа как са го научили, но са решили да ми попречат. Всяка нощ идват все по-близо. На разсъмване трябва да се преместим по-навътре. В противен случай това може да се окаже последното утро в живота ни.

— За какво говориш? — От гърлото на Роланд се изтръгна дрезгаво хриптене, което наподобяваше говор.

— За тях — Еди посочи към брега. — Дад-а-чак, дум-а-чум и цялата тази гадост. Мисля, че приличат на нас — искат да ядат, без да бъдат изядени.

Внезапно обладан от ужас, Роланд проумя откъде Еди е взел късчетата месо, с които го бе хранил. Не успя да промълви нито дума поради отвращението, което изпитваше. Но изражението му подсказа чувствата му.

— Какво си мислеше, че правя? — сопна се Еди. — Че съм поръчал храната в ресторант „Червеният омар“?

— Отровни са — прошепна Стрелецът. — Затова…

— Опитвам се да те спася, приятелю. И гърмящите змии са отровни, но хората ги ядат, дори ги смятат за деликатес. Месото им е като пилешкото. Прочетох това някъде. На мен тези гадини ми заприличаха на омари, затова реших да рискувам. Иначе с какво щяхме да се храним? С камъни ли? Застрелях едно от чудовищата и го сготвих. Нямах друг избор. Освен това беше страхотно на вкус. Всяка нощ, след залез слънце, застрелвах по едно. Нито веднъж не отказа месото им. — Усмихна се и продължи: — Надявам се, че гръмнах някое от онези, които разкъсаха Джак. Мисълта, че ям това чудовище, ме радва. Кара ме да се отпусна, да се почувствам по-добре.

— Едно от тях изяде част от мен — прекъсна го Роланд. — Два от пръстите на ръката ми и един на крака.

— Страхотно — продължаваше да се усмихва Еди. Лицето му беше бледо, с хищно изражение…, но част от злобата в погледа му беше изчезнала заедно с вонята на изпражнения и смърт, която се носеше около него.

— Майната ти! — прошепна Стрелецът.

— Роланд демонстрира сила на духа! — провикна се младежът. — Може би все пак няма да умреш! Мисля, че това е великолепно!

— Ще живея — заяви Роланд. Дрезгавият му глас отново беше спаднал до шепот. Обръчи пак стягаха гърлото му.

— Нима? — Еди го погледна, сетне кимна и отговори на собствения си въпрос. — Да. Мисля, че си прав. Макар веднъж да ми се стори, че си умрял. Сега като че ли се оправяш. Антибиотиците помагат, но според мен те излекува волята. За какво? Защо, по дяволите, се стремиш така отчаяно да оцелееш на този проклет бряг?

— Кулата — разчете Еди по движението на устните, от които не излизаше нито звук.