Стъкларят от Мурано

Леонора се опита да се овладее и й предложи стол, обаче журналистката отказа и започна да се разхожда из апартамента. Оглеждаше мебелите, вдигаше разни предмети и после ги оставяше по местата им. С обигран жест вдигна очилата си в гарвановочерната си коса и се вторачи през прозореца, като че ли си вземаше бележки за гледката. Единствената дума, която използва — „хубаво“ — прозвуча едновременно като похвала и като порицание. Сякаш искаше да каже: „За теб това става, но не и за мен.“ В близост до нея самоувереността и сексапилът й бяха почти осезаеми. Маниерите и стойката й, строгата изисканост на тоалета й накараха Леонора да се почувства като отрепка на нейния фон. Роклята и прихванатите леко кичури коса, от които бе останала толкова доволна, когато се погледна в огледалото тази сутрин, сега й се сториха невзрачни и аматьорски.

Държа се като влюбена шестокласничка. Щом тя има такъв ефект върху мен, какво ли би могла да стори с един мъж?!

С усилие, което, опасяваше се, бе видимо за нейната гостенка, Леонора се стегна, опита се да си възвърне самообладанието, а с него и родовата гордост, след което изрече:

— Да ви предложа ли нещо за пиене? Кафе?

Витория се обърна и благоволи да дари Леонора с невероятно чаровна и стряскащо бяла усмивка.

— Моля!

После седна — макар и този път непоканена — на кухненската маса и отвори куфарчето си със звука на зареден пистолет. Извади оттам красив бележник и химикалка, както и нещо друго — малко, сребристо и заплашително, което постави на масата. Касетофон. Накрая извади и още нещо — кутия цигари. Взе си една и я запали. Марката на цигарите и начинът, по който тя запали, напомниха на Леонора за Алесандро и сърцето отново я заболя. Витория махна с ръка, димът се уви около кървавочервените й нокти и тя изрече:

— Нали нямате нищо против?

Леонора не беше сигурна кое има предвид журналистката — касетофона или цигарите. Имаше доста против и двете, но сега просто поклати глава.

Щрак! Палецът на Витория натисна бутона и миниатюрните ролки тръгнаха. Леонора донесе кафето от печката и седна срещу гостенката си, усещайки началото на съревнованието. Касетофонът се въртеше като таймер на среща по шах.

— Бихте ли ми разказали за себе си?

— Какво точно искате да знаете?

— Може би малко предистория за нашите читатели?

— Значи да почна от Англия, така ли? Или оттук? Извинете, но не съм свикнала с подобни неща. Може би… Бихте ли… Мисля, че за мен ще бъде по-лесно, ако вие ми задавате въпроси.

Глътка кафе.

— Добре тогава. Какво ви накара да дойдете във Венеция?

— Ами, аз съм родена тук, макар да израснах в Англия. Баща ми беше венецианец. Освен това завърших художествено училище и открай време се интересувам от стъклопроизводството. После моята майка ми подари това сърце и ми разказа историята за Корадино.