Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Тогава го видях да лежи до мен в леглото. Адаир. Лицето му беше почти блажено в съня. Доколкото виждах, беше гол и покрит от кръста надолу с чаршаф. Гърбът му бе обърнат към мен и по него имаше стари белези, които говореха за ужасен побой преди време.
Наведох се през ръба на леглото, стиснах дюшека и повърнах на пода. Напъните ми събудиха домакина. Той простена, имаше махмурлук, поне така ми се стори. Вдигна ръка към слепоочието си. Златистозелените му очи примигнаха несигурно.
— Мили боже, все още си тук — каза ми той.
Хвърлих се гневна към него и вдигнах юмрук, за да го ударя, но той ме бутна лениво със силната си ръка.
— Не ставай глупава — предупреди ме, — иначе ще те скърша като съчка.
Спомних си задругите млади мъже и жени, които бях видяла предната вечер.
— Къде са? Къде са останалите? — попитах аз.
— Взели са си парите и са си тръгнали, предполагам — промърмори Адаир и прокара пръсти през рошавата си коса. Сбърчи нос, когато надуши повърнатото. — Доведи някой да почисти това — каза той, докато ставаше от леглото.
— Не съм ти слугиня. И не съм… — търсех дума, която не знаех, че съществува.
— Не си проститутка?
Той взе одеяло от леглото и го уви около тялото си.
— Но не си и девица.
— Това не означава, че искам да бъда упоявана и похищавана от група мъже.
Адаир не каза нищо. Придържайки одеялото около себе си, тръгна към вратата и извика на слугите. След това се обърна с лице към мен.
— Значи мислиш, че съм се отнесъл зле с теб? И какво смяташ да направиш? Можеш да разкажеш на някой полицай и той ще те затвори за проституция. Затова ти предлагам да си вземеш заплащането, да се наядеш при готвача и да си тръгнеш.
Наклони глава и ме огледа още веднъж.
— Ти си онази, която Тилде намери на улицата, която няма къде да отиде. Е… никой не може да каже, че не съм щедър. Можеш да останеш няколко дни при нас. Почини си и се ориентирай какво да правиш, ако искаш.
— И няма да се наложи да си заработя вечерята като предната вечер? — политах язвително.
— Не е ли много нагло да ми говориш така? Съвсем сама на този свят, никой не знае, че си тук, мога да те изям като малко зайче, сготвено на яхния. Това не те ли плаши поне малко?
Той ми се ухили, но в усмивката му личеше одобрение.
— Ще видим какво ще ни хрумне.
Потъна в един диван и се уви с одеялото. Макар да беше аристократ, имаше обноски на грубиян.
Опитах се да стана и да си потърся дрехите, но ми прилоша и стаята се завъртя. Паднах обратно на леглото. Тогава дойде слуга с парцали и кофа. Не ми обърна никакво внимание, а коленичи и започна да чисти повръщаното. Чак тогава усетих болезнено пулсиране в корема си, просто още един щрих към океана от болка, в който плувах. От главата до петите бях издрана, насинена и разранена. Болката вътре в мен без съмнение бе причинена по същия начин като болката на повърхността — от ръцете на дивак.
Смятах да избягам от палата, дори ако трябваше да се влача на четири крака. Но не успях дори да се отдалеча от леглото. Строполих се от изтощение.
Щяха да минат месеци, преди да напусна тази къща.
16.
Окръг Арустук, днешно време
Изгревите по това време от годината имаха характерен цвят — мътножълт със сивкави нюанси, като жълтък на сварено яйце. Люк можеше да се закълне, че слънцето висеше над хоризонта като отровен облак или като призрачно проклятие, но знаеше, че това е просто зрителна измама, предизвикана от лъчите, които преминаваха през водните молекули в атмосферата. Независимо дали беше игра на светлината или древна прокоба, зората изглеждаше странно: ниско надвиснало жълто облачно небе, на чийто фон стърчаха кафяви и сиви оголени дървета.
Още щом зърна полицейската кола в огледалото за обратно виждане, Люк разбра, че не могат да преминат канадската граница с колата му. Прекалено се набиваше в очи заради лекарския регистрационен номер и лепенката на калника от бившето училище на Джолийн, на която пишеше, че детето на шофьора е почетна ученичка в „Олагаш Ривър“. (Когато Триша настоя да сложат лепенката на пикапа му, Люк се бе зачудил откога в основните училища имат почетни ученици.) Затова през последния половин час се връщаха обратно към Сейнт Андрю по еднолентови пътища, искаха да стигнат до дома на някого, на когото Люк има доверие. Първо се обади по мобилния си, за да провери от кого може да вземе назаем кола, но повече искаше да разбере дали полицията вече е започнала да разпитва за него.