Елитът

— Толкова много ми липсваше! — проплака тя и се спусна към мен с отворени ръце, разкривайки червените белези от пръчката по дланите си. Наистина беше Марли.

Тя ме прегърна силно и двете се свлякохме на земята от вълнение. Не можех да спра да ридая и да я питам отново и отново какво, за бога, правеше там.

Когато поовладях емоциите си, Максън привлече вниманието ми.

— Имате десет минути. Ще чакам отвън. Марли, можеш да си тръгнеш по същия път.

Тя му обеща, че така ще направи, и Максън ни остави насаме.

— Не разбирам — промълвих аз. — Нали уж те изпратиха на юг? Нали те понижиха в Осмица? Къде е Картър?

Тя отвърна на недоумението ми с усмивка.

— Не сме напускали двореца. Току-що започнах работа в кухнята; Картър все още се възстановява, но като че ли скоро ще го вземат в конюшнята.

— Възстановява се? — Толкова много въпроси препускаха из главата ми, че не знам защо точно този изскочи от устата ми.

— Да, вече ходи и може да стои в седнало и изправено положение, но още му е трудно да върши по-тежка работа. Ще помага в кухнята, докато оздравее напълно. Но ще се оправи. А виж ме мен — каза Марли, протягайки двете си ръце. — Грижат се много добре за нас. Белезите са грозна гледка, но поне вече не ме болят.

Докоснах плахо подутите резки по дланите и, сигурна, че още я мъчеха. Но като видях, че дори не трепна, сложих ръка в нейните. Чувството беше странно и същевременно напълно естествено. Марли стоеше до мен. И държеше ръцете ми.

— Значи, Максън те е крил в двореца през цялото това време?

Тя кимна.

— Опасяваше се, че след публичното наказание ще пострадаме, ако ни остави на произвола на съдбата, затова ни задържа тук. На наше място изпрати на юг брат и сестра, които имали семейство в Панама. Сега се подвизаваме под нови имена, а Картър пуска брада, така че никой да не ни разпознае. Само шепа хора знаят, че още сме в двореца: няколко от готвачите, с които работя, една медицинска сестра и Максън. Май дори стражите не подозират нищо, което е добре, защото са длъжни да докладват пред краля, а такава новина няма да му хареса.

Тя поклати глава и побърза да продължи с разказа си.

— Жилището ни е скромно; има място само за леглото ни и един скрин. Но поне е чистичко. Опитвам се да ушия нова покривка за легло, но още не съм…

— Чакай малко. Вашето легло? Тоест спите в едно легло?

Тя се усмихна.

— Оженихме се преди два дена. Още на сутринта след бичуването казах на Максън, че обичам Картър и че искам да се омъжа за него. Извиних му се, задето го наранявах така. Естествено, той не го преживя тежко. Преди два дена ме намери с новината, че в двореца щяло да се състои някакво грандиозно събитие, и ако сме искали да се венчаем, тогава бил моментът.

Аз се замислих. Преди два дена ни бяха гостували германките. Целият дворцов персонал бе ангажиран или с обслужването им, или с подготовка за дамите от Италия.

— На сватбата Максън ме предаде на младоженеца. Жалкото е, че не знам дали някога ще видя родителите си отново. Колкото по-голямо е разстоянието помежду ни, толкова по-добре.