Елитът

Когато кралят и Максън се запътиха към вратата, другите момичета не откъснаха очи от тях, но моите бяха насочени към кралицата. Цялото u тяло изглеждаше немощно. Още колко ли пъти трябваше да види съпруга си и единственото си дете изложени на опасност, преди да рухне?

Веднага щом вратата се затвори след тях, кралица Амбърли примигна няколко пъти, пое си дълбоко въздух и изопна гръб.

— Простете, дами, но тази внезапно създала се ситуация ще изисква много усилия от моя страна. Мисля, че е най-добре да се прибера в покоите си, за да се съсредоточа. — Личеше колко u е трудно. — Съгласни ли сте да ви донесат обяда тук и да хапнете в удобен за вас момент, а аз ще ви правя компания за вечеря?

Всички кимнахме.

— Прекрасно — каза тя и тръгна към вратата. Знаех, че е силна. Беше отраснала в беден квартал на беден окръг и беше работила във фабрика, преди да я поканят за участие в Избора. А след коронясването си беше понесла спонтанен аборт след спонтанен аборт, преди най-накрая да се сдобие с единствената си рожба. Щеше да стигне до стаята си с поведението на дама, както предполагаше позицията и. Но останеше ли сама, щеше да се облее в сълзи.

След като кралицата напусна салона, Селест също си отиде. И аз не виждах причина да остана. Прибрах се в стаята си, тъй като имах нужда да помисля насаме.

Мислите ми постоянно се връщаха към Крис. Какво ги беше сближило така внезапно с Максън? Неотдавна принцът градеше планове за съвместното ни бъдеще. Едва ли по онова време бе проявявал такъв интерес към нея, щом ми се вричаше толкова искрено. Вероятно нещото помежду им се беше случило след това.

Денят отлетя неусетно, а след вечеря, докато прислужничките мълчаливо ме подготвяха за сън, едно-единствено изречение успя да ме изтръгне от размишленията ми.

— Знаете ли кого открих в стаята ви тази сутрин, госпожице? — попита Ан, прокарвайки внимателно четката през косата ми.

— Кого?

— Страж Леджър.

Вцепених се, но само за част от секундата.

— Така ли? — направих се на учудена аз. Момичетата продължиха с разказа си, а аз не откъснах очи от отражението си в огледалото.

— Да — потвърди Луси. — Каза, че правел оглед на стаята ви. Нещо, свързано с охранителния протокол. — Изглеждаше ми малко объркана.

— Но едно нещо ми се видя странно — продължи Ан с не по-малко недоумяващо изражение. — Беше в цивилни дрехи, а не в униформа. Не би трябвало да изпълнява служебните си задължения в свободното си време.

— Сигурно е изключително отдаден на професията си — коментирах аз отнесено.

— Така ми се струва — съгласи се Луси с почтителен тон. — Когато и да го срещна из двореца, винаги е съсредоточен в работата си. Достоен за уважение войник.

— Вярно е — каза сериозно Мери. — Някои от мъжете, които назначават в стражата, изобщо не са подходящи за такава позиция.

— А и той поне изглежда добре в цивилни дрехи. Повечето от тях не приличат на нищо, свалят ли униформата — отбеляза Луси.

Мери се изкиска и бузите и поруменяха, дори Ан си позволи усмивка. От доста време не ги бях виждала толкова отпуснати. В друг ден, в друг момент може би с удоволствие щях да си поклюкарствам с тях за стражите. Само че днес не бях в настроение за това. Можех да мисля единствено за писмото, което Аспен беше скрил в стаята ми. Изгарях от желание да надникна през рамо към бурканчето, но не посмях.