Целувката на змията [bg]

Мат беше бос, облечен с дънки и тениска — изглеждаше очарователен и небрежен — отвори вратата и лунички лъснаха по носа и бузите му.

— Болничен?

— Да — усмихна се тя.

Мат се ухили.

— Какво съвпадение, аз също съм болен, Ингрид! — пошегува се той.

Той също беше звъннал в работата си, преструвайки се на болен. Беше се обадил на Ингрид много скоро след последната им среща в библиотеката, за да й каже, че няма да дочака до уикенда, за да я види, когато му дойде брилянтна идея: да се престорят на болни преди него. „Няма ли да е забавно?“, беше казал. Тя ужасена отвърнала, че не могат да го направят, но идеята й се стори прекрасна. Винаги е била толкова изпълнителна и никога не беше бягала от работа. Защо не? Можеше да се поотпусне за разнообразие.

Мат я покани вътре и я въведе в почти голата всекидневна с тераса с изглед към морето: светъл дървен под, стъклена масичка с ваза, в която беше поставена една-единствена кала, три кожени стола, метален лампион с дълго рамо, напомнящо на елегантна гъба и лъскав сив диван.

Единствената част от стаята, която не беше минималистична, бе библиотеката, от пода до тавана по цялата стена, пълна с различни книги, които се струпваха и на купчини по пода. Стаята беше пълна със светлина и ухание на море.

— Уау! С полицейската заплата? — попита тя и бързо сложи длани на лицето, защото усети как се изчервява.

— Е, не е като къща от Франк Лойд Райт вдигна рамене.

— Изобщо. Толкова е семпло, красиво и… чисто… — Ингрид извиваше врата си, оглеждайки наоколо. — Много съм изненадана.

— Ще си кажа речта.

— Речта? — попита Ингрид, чудейки се дали Мат я казва на всички жени, които го посещават.

— Ще ти обясня как така живея тук — каза Мат.

— О, разбира се — отвърна Ингрид.

— По-малкият ми брат е архитект — каза той.

— Това ли е? Доста кратка реч — подразни го тя.

— Платих образованието му. Той е най-добрият ми приятел — каза той простичко. Ингрид „видя“ историята зад думите му, видя жертвите, които Мат беше направил, за да помогне на брат си да постигне успеха. Както и споровете с възрастен мъж, който иска и двамата му синове да бъдат полицаи.

— Сигурно го обичаш много — усмихна се Ингрид.

— Достатъчно за него и за къщата. Радвам се да те видя — каза той и сложи ръце на раменете на Ингрид.

Макар Ингрид да се трогна от историята за къщата и красотата й, неговата внезапна близост я изнерви. Усмихна му се и отиде към терасата през стъклените врати. Чувстваше се притисната в тази стъклена кутия.

Времето беше ясно и можеше да види остров Гарднър. Разкопчаваше шлифера си, наблюдаваше „Феър Хейвън“ и забеляза нещо, което проблясваше като скъпоценен камък. „Оранжерията“, помисли си тя и се зачуди дали Фрея и Килиан бяха там. Сутринта сестра й беше казала, че отива там.

За момент Ингрид се почувства неудобно и ужасно неопитна, особено на фона на Мат, който изглеждаше толкова уверен в тази къща с изглед към Атлантика. Тя беше момиче, а той мъж, пораснал мъж, докато за неин срам, тя все още живееше с майка си. Беше безсмъртна, но беше дете. Беше си взела почивен ден, който да прекара с него в леглото. Това беше. Почувства се смешно като трийсет и две годишна тийнейджърка.