На крачка от гроба [bg]

Нямаше нужда да проверявам пулса й — чух как сърцето й спира. Няколко секунди, които сякаш продължиха цяла вечност, просто стоях, втренчена в нея. В околните апартаменти никой нищо не бе чул. Пистолетът имаше заглушител. Предимствата му се бяха доказали, както ми бе обещала тя.

Замаяно отидох до красивото нощно шкафче и вдигнах слушалката на телефона. Набрах единствения номер, за който се сетих. Когато чух гласа му, самообладанието ми рухна и аз се разтреперих.

— Боунс, аз… току-що убих човек!

Той така и не зададе нито един от въпросите, които биха били първи в моя списък. Като например: „Какво ти става?“ или „Обади ли се в полицията?“ Боунс само ме попита къде се намирам и ми каза да не мърдам. Все още държах телефона, когато десет минути по-късно той пристигна. Изобщо не се бях помръднала. Едва дишах.

Щом го видях да влиза, ме обзе блажено облекчение. Ако Стефани беше вампир, нямаше да имам никакъв проблем. Без окото ми да трепне, щях да опаковам тялото й, да я откарам в гората и да я заровя на безлюдно място. Сега обаче беше различно. Бях отнела живот и нямах представа какво да правя.

— Какво си докосвала? — бе първият му въпрос, когато коленичи пред мен.

Опитах се да мисля. А в момента това бе голямо предизвикателство.

— Хм… телефона… може би ръба на тоалетната масичка или нощното шкафче… това е. Току-що бях пристигнала, когато тя откачи и ми наговори онези ужасни неща…

Боунс взе телефона от мен.

— Тук не е безопасно. Някой от тях може да се върне всеки момент.