На крачка от гроба [bg]

Ченето ми бе увиснало още след първата обида. Продължих да зяпам с отворена уста, докато накрая не я затворих с изумление.

— Това да не е някаква шега? Защото не е смешна.

Стефани се разсмя. Беше толкова весел звук, че за миг се успокоих. Шегувала се е. Добре де, не беше смешно, но може би има странно чувство за хумор…

Тя взе нещо от гардероба си. Този път вместо поредната рокля извади пистолет.

— Не пищи или ще стрелям.

Какво, по дяволите?

— Стефани, какво ти става? — ахнах.

— Нищо — делово отвърна тя. — Просто си заработвам наема и ти, бисквитке, си точно това, което хазяинът харесва. Ето. Сложи си ги.

Стефани ми подхвърли чифт белезници. Приземиха се в краката ми. Все още бях толкова потресена, че не помръднах.

— Хайде, Кати. Не ми създавай трудности.

— Няма да стреляш, съседите ще чуят — казах със спокоен глас, чудейки се какво, за Бога, се случва.

Тя потупа с пръст оръжието.

— Заглушител. Няма да чуят нищичко.

Присвих очи, когато ми хрумна една мисъл.

— Боунс ли те накара да направиш това?

— Кой? — раздразнено попита тя.

От изражението й разбрах, че никога не бе чувала за вампира, и кръвта във вените ми се смрази. Ако това не бе някой от неговите малки тестове или ако тя не ми въртеше номер заради някое колежанско братство, тогава работата беше сериозна.

Много внимателно подбрах думите си:

— Нямам пари, нито наркотици, губиш си времето. Просто свали пистолета, а аз ще си тръгна, без да се обаждам в полицията.

Тя се приближи. Деляха ни около два метра.

— Вие колежанките сте все едни и същи. Мислите се за много умни, ала когато удари часът, ми се налага да повтарям дума по дума, сякаш съм ви измъкнала от занималнята. Трябва просто да се запиша и да ви пускам записа, кучки такива, за да не се налага да повтарям всичко отново и отново! Добре тогава, слушай ме, глупачке! Ще броя до три, дотогава да си си сложила белезниците, ако не го направиш, ще стрелям. Първият изстрел ще е в крака ти. Едно… две… три.

Пистолетът гръмна, ала аз отскочих, преди Стефани да е свършила с броенето. Мамка му, каквото и да ставаше, тази не се шегуваше! Ако не се бях мръднала, щеше да пробие дупка в тялото ми! Стефани стреля отново с проклятие на уста, явно бързината ми я бе изненадала. Нахвърлих й се и сграбчих оръжието. За моя изненада тя се оказа много по-силна, отколкото очаквах. Строполихме се на пода, затъркаляхме се, оръжието бе между нас и всяка го стискаше яростно. Когато то гръмна отново, застинах.

Очите й се ококориха до краен предел и се вторачиха право в моите. Нещо топло ме намокри. Отдръпнах се, оставяйки пистолета да се изплъзне от скованите ми пръсти, докато наблюдавах как кървавото петно върху гърдите й става все по-голямо.

Ужасена, закрих устата си с ръка и заотстъпвах, докато не се блъснах в стената. Стефани издаде звук — полуръмжане-полувъздишка. Сетне престана да мърда.