Хилядният етаж [bg]

Ейвъри се обърна и потръпна от интимния жест. Ръцете му бяха топли, когато докоснаха гърба й.

— Изглеждаш великолепно — подхвърли той, а тя се врътна към него и тежката пола се провлачи по килима. — Само че нещо й липсва.

— Какво имаш предвид?

— Все нямаше удобен момент да ти дам това. — Той извади от джоба си кесийка.

Ейвъри посегна към нея и едва сдържа дъха си.

Вътре имаше колие, на което блестяха непознати камъни. Приличаха на черни диаманти, но всички имаха оранжеви нишки през средата и напомниха на Ейвъри за тлеещи въглени в истински огън.

— Вулканично стъкло от Килиманджаро. В мига, в който го видях, си помислих за теб. — Атлас сложи колието на врата й и посегна да извади косата й. Ръцете му бяха уверени, справи се успешно със закопчалката и Ейвъри се запита колко ли пъти досега е правил същото с други момичета. Усети как сърцето й се свива.

Обърна се и погледна отражението си. Атлас беше все още зад нея, високият му силует се издигаше отзад. Очите им се срещнаха в огледалото тъкмо когато ръцете му се отдръпнаха от закопчалката и се отпуснаха настрани. На Ейвъри й се прииска той да сграбчи голите й рамене, да зашепне в ухото й, да я целуне в основата на врата, където допреди секунди бяха ръцете му.

Отстъпи бързо настрани, сякаш искаше да огледа колието отблизо.

Беше наистина много красиво. Обикновено Ейвъри беше ведра, слънчева, но тъмните камъни уловиха в нея нещо друго, сянката, която преминаваше по лицето и извивката на ключиците.

— Благодаря. — Тя се обърна. — Кога си бил на Килиманджаро?

— Няколко дни през април. Работех, за да изкарам пари за пътя си от Южна Африка до Танзания. Щеше да ти хареса, Ейвс. Гледката е дори по-хубава от тази. — Той посочи прозорците на две от стените й, където оранжевият залез прогаряше атмосферата.

— Защо го направи? Защо замина така? — прошепна Ейвъри. Беше си обещала да не го разпитва, но повече не можеше да се сдържа; беше й писнало да не говори по този въпрос, да се преструва, че нищо в съвършеното им семейство не се е объркало.

Той извърна поглед.

— По много причини. Не ми се говори по този въпрос.

— Атлас… — Тя протегна ръка и сграбчи неговата; неочаквано я обзе отчаяние, сякаш той щеше отново да отлети, освен ако тя не го задържеше тук. — Обещай ми да не го правиш отново. Не можеш да бягаш просто така, разбираш ли? Много се тревожех.

Атлас я погледна. За момент на нея й се стори, че има нещо нащрек в погледа му, но то изчезна още преди да е сигурна.

— Обещавам — отвърна той. — Извинявай, че съм те разтревожил. Затова ти се обаждах, поне ти да знаеш, че всичко е наред.

— Знам. — Само че не всичко е наред, помисли си. Сега Лида харесваше Атлас, а междувременно, тя, Ейвъри, беше закотвена на невъзможно място, обичаше го повече от когато и да било. Никога не бе предполагала, че ще каже подобно нещо, но почти й липсваха дните, когато той беше някъде по света. Поне тогава беше само неин.