Хилядният етаж [bg]

Ерис бързо отмина. Не й беше приятно да вижда майка си така. Но не беше готова да влезе и да я прегърне. Все още не й бе простила. Както беше казал баща й — Евърет, напомни си тя, — „Трябва ми време“.

Въздъхна и отвори хладилника. Дори не беше гладна; жестът беше безцелен, защото не знаеше какво друго да направи. За пръв път от години нямаше планове за събота вечерта. Вместо това беше сама, в смрадлив апартамент, докато всичките й приятели правеха нещо върховно, което тя повече не можеше да си позволи.

Добре поне че успя да отиде до горната част на Кулата днес. Цял следобед беше на шопинг с Ейвъри и момичетата — не че си купи нещо, но отчаяно искаше да избяга от клаустрофобията, която я задушаваше на долните етажи. Следобед всички излязоха за ледени плодове и Ерис похарчи част от бързо стопяващия се битбаланс за леден лимон, за да не е единственото момиче без лакомство. Едва се удържа да не оближе яркорозовата чашка за еднократна употреба, след като изяде всичко. Не можеше да повярва, че навремето си купуваше нещо такова, хапваше по два пъти и хвърляше останалото, без дори да се замисли.

После останалите момичета тръгнаха на обяд към „Амюз Буш“, а след това щяха да идат в новия тики бар „Панацея“. Ерис беше чувала, че барът гледа към симулиран океан, където слънцето залязва през цялата нощ, отново и отново, на всеки четирийсет минути. В стария си живот в момента Ерис щеше да се облича. Позволи си да пофантазира, планира дрехите си — щеше да е с белия плетен топ и разкроената пола с цепка отстрани. Щеше да си забоде в косата огромен хибискус, който щеше специално да поръча от цветарския магазин, който обаче щеше да си струва безбожната цена, когато другите момичета го видеха и им се приискаше да им е хрумнала същата идея.

Всички останаха шокирани, когато каза, че не може да отиде.

— Сигурна ли си? — започна с молбите Ейвъри и Ерис едва не призна истината на мига. Знаеше обаче, че в момента, в който го направи, всичко ще се промени, а все още не беше в състояние да се справи с това. Нито едно от момичетата нямаше да се държи гадно, разбира се; но щяха да се чувстват неловко около нея, нямаше да знаят какво да правят и малко по малко щеше да престане да получава покани. Никой нямаше да иска да накара Ерис да се чувства зле, като я кани на скъпи вечери или на часове по йога, които не може да си позволи. А тя имаше нужда да се преструва, че всичко е нормално. Само това й носеше някаква стабилност в момента.

Затова каза на всички, че родителите й са я накарали да се прибере за семейна вечеря. Семейна вечеря, друг път. В опит да се държат мило, останалите момичета предложиха да я изпратят до „дома“ в „Нюаж“. Ерис им помаха и се качи в асансьора, след това се мота по коридорите цели петнайсет минути, преди да посмее да се покаже навън. Ставаше досадно и изтощително да следи лъжите си.

Тръгна към стаята си, но спря, когато чу шум в коридора; гласовете нахлуха през все още отворената врата.

— Знам, знам, ще й кажа!

Гласът беше на Мариел.