Хилядният етаж [bg]

По едно време откри, че има стълба към покрива. Къщата беше толкова ниско над земята, само на четири етажа. Никой в Кулата не би се замислил над подобна гледка. Ерис се облегна на защитната стена и се загледа в тъмните форми на околните сгради. Светлината падаше на златни пръстени по улицата долу. Виждаше всичко в хола на съседната къща, където една двойка седеше на малка масичка, стиснали ръце над храната. Ерис извърна бързо поглед, защото се почувства като натрапница.

От другата страна на водата се извисяваше масивното туловище на Кулата. Тя вдигна очи нагоре, много нагоре, и се запита коя от дребните трепкащи светлинки е старият й апартамент на 985-ия. Забрави го, нареди си тя, негодуванието все още беше болезнено силно. Всички се държаха безобразно с нея — и майка й, и баща й, дори биологичният й баща, който и да беше той. Тя нямаше нужда от никой от тях. Не й трябваше абсолютно никой. Справяше се прекрасно и без тях.

Отметна назад глава, погледна още по-високо, над Кулата, към тъмното безкрайно небе. Спомни си нощите, когато се беше промъквала в Гринич Парк, стиснала за ръка онзи, с когото излизаше тогава, за да наблюдава ширналия се холоекран със звезди. Колкото и добра да беше холотехнологията, никога нямаше да успее да се доближи до това.

— Ето те и теб. — Мариел се показа на стълбите. Откъм вратата се понесе музика. — Аз си тръгвам. Идваш ли?

— Още не ми се тръгва. — Ерис продължаваше да гледа звездите.

— Наистина ли? Да не би да си решила да се качиш сама на железницата по-късно? — пошегува се Мариел.

— Добре де. — Тя въздъхна драматично и се обърна. Олюля се.

— Внимавай. — Мариел протегна ръка, за да я задържи, когато се олюля на обувките с танкчета. — Като се напиеш безмозъчно, няма да промениш абсолютно нищо. Повярвай ми, пробвала съм — призна тя с неподозирана искреност.

— Все тая. — Ерис не слушаше внимателно. Оглеждаше тъмните мигли на Мариел, яркочервените й устни, меката извивка на врата. Искаше да ги проследи с пръст, затова протегна ръка и го направи. Мариел не помръдваше.

Ерис се наведе напред, за да я целуне.

Не беше точно вкуса, който си бе представяла — на дим, на восъчно червило. Ерис задържа ръка на врата на Мариел наслади се, когато усети бесния й пулс, а след това отпусна другата си ръка отзад на главата й.

Мариел се отдръпна крачка назад.

— Ерис! Какво… няма значение. Пияна си — изтъкна тя очевидното. — Трябва да се прибираш.

— Точно така. Да се прибираме. — Ерис понечи да изтегли Мариел надолу по стълбите, но тя се запъна.

— Ерис…

— Хайде. Искам да видя всичките ти татуси — пошегува се безпощадно тя, въпреки че нямаше да се трогне особено, ако Мариел я отблъснеше; вече не й дремеше от нищо. Но пък беше забавно — и шегите, и руменината по бузите на Мариел, откраднатата целувка. Ерис обичаше тези игри. Беше много добра в тях. Винаги разигравай онова, в което е силата ти, съветваше я баща й. Тя се забавляваше, защото той говореше за красотата й. Всички знаеха, че това е най-голямото й преимущество.