Лятото на ангелите [bg]

— Аз бях единственото изведено от дома дете — казвам тихо на Сара, — а близките ми роднини никога не са били вариант. При теб е различно.

— Докторите казват, че съм чиста — внезапно сменя темата тя. — Това е от гледна точка на здравето, нали? Заради болестите?

— Болести, както и това, че със сигурност не си бременна.

— А какво щеше да стане, ако бях? Бременна, имам предвид.

— Много щеше да зависи на какъв етап е бременността, какви са рисковете за здравето ти и кой ще получи попечителство над теб. Няма един-единствен възможен път. Казаха ли ти как заздравяват контузиите?

— Имам инфекция, но казаха, че е наистина често срещана. Ипипе…

— И-пе-пе. Съкращение от „инфекция на пикочните пътища“ и да, наистина се среща често при жените, по всевъзможни причини. За щастие, няма дълготрайни ефекти и лесно се лекува.

— Не ми дават да слагам захар в сока от боровинки!

— Да, много ужасно, нали?

С Кас се задържаме още малко, но не мисля, че Сара лъже, когато казва, че засега е добре. Ашли не се връща, преди да си тръгнем; може и да е за добро. Ако е толкова сърдита, колкото Сара казва, вероятно е бясна и на мен. Не е съвсем логично, но гневът, скръбта и травмата твърде рядко са такива.

— Винаги забравям — казва Кас, когато тръгваме към стаята на Емилия.

— Кое забравяш?

— Колко си искрена с жертвите.

— С децата — поправям я. — Искрена съм с децата и мисля, че всички би трябвало да са.

— Не си заблуда като Дядо Коледа.

— Това е различно. Дядо Коледа не е истински и не иска от тях да му вярват.

Стигаме до стаята на Емилия, пред вратата се представяме и тя ни подвиква да влезем. Обикаля пред високия прозорец с окачена на бинт ръка. Представям й Кас, както направих и със Сара, и я питам как е.

Момичето сумти и гледа надолу към слинга.

— Не искам да го нося, но казват, че трябва.

— Какво има?

— Докторите казват, че рамото ми е извадено и, хм, ключицата е пукната. Казаха, че било така от известно време и искат да нося ръката си така няколко седмици. За да зарасне всичко както трябва.

— Защо това те притеснява?

— Ами…

— Емилия, няма грешен отговор, стига да е честен.

— Изглежда все едно си прося внимание — признава тя и сяда прегърбена на ръба на леглото. — Или показвам на хората най-лесното за нараняване място по себе си…

— Намерили са къде да отидеш, така ли?

И двете с Кас се стряскат.

— Откъде разбра? О! — продължава припряно момиченцето. — Разбира се, казали са ти…

— Не са ми казвали, но няма нужда да се притесняваш, че изглеждаш контузена, докато си в болница. Нали болниците са един вид за това.

— Тя правеше същия номер и в академията — престорено шепне Кас на Емилия, която се изкикотва, честна дума.

Прокарва пръсти по протежение на бинта и намества презрамката му встрани от малката квадратна лепенка, която прикрива изгарянето от цигара.

— Татко има братовчед в Шантили.