Лятото на ангелите [bg]

— С какво да ви помогна? — пита жената в най-близката кутийка. Тя е към двайсетте, с ярка усмивка и ланец с емблемата на Щатския университет на Флорида. На горния ръб на монитора й има залепени рошави пастелни капачки за моливи — весела редица от котета, лисички, кученца и гумени патета, в средата стоят мече и малък, спретнато рамкиран гоблен с надпис: „Животът е гаден и после умираш — в някои дни разликата трудно се открива“, избродиран с чаровен технически шрифт, с рамка от сърчица и цветя. Жената ми се струва позната — както са ми познати и много от агентите в академията, същата почуда на двайсетгодишните към света извън колежа и борбата с витаещата неопитност на новака. Кара ме да се чувствам стара, а още съм твърде млада за това, да му се не види.

Кас пристъпва напред, предвид че всъщност не трябва да съм тук.

— Аз съм агент Касандра Киърни от ФБР. Представете се, моля?

— Карълайн — отвръща служителката, а на бузата й се появява трапчинка. — Карълайн Тилерман. С какво да ви помогна днес, агент Киърни?

— Ако ви представя списък от номера на случаи, ще можете ли да ми върнете списък на всички, които са работили по тези досиета?

Усмивката на Карълайн угасва и тя накланя глава на една страна.

— Ще запиша информацията ви и ще я дам на някого от администраторите — казва след малко, — но съм почти сигурна, че ще им трябва съдебна заповед. Така де, знам, че информацията не е поверителна като тази, която се съдържа в самите досиета, но не мисля, че ми е позволено да я давам. Понякога семействата леко се ядосват, нали разбирате?

О, да, разбирам.

— Кой администратор ще получи случаите ни? — пита Кас. — Понеже имаме готова заповед у съдия и ако мога да получа връзка с администратора, просто ще му я пратя веднага щом я подпишат. Така да се каже, да започнем с преднина и за двете страни.

— Нашият пряк началник тук, в архива, е Дерик Лий и той е в кабинета си. Желаете ли да ви представя?

— Това би било прекрасно, Карълайн, благодаря.

Карълайн се изправя и намества медальона с форма на сърце на гърлото си с жест, който ми се струва привичен, след което отвежда Кас обратно в коридора. Поглежда ме любопитно през рамо, но аз вероятно ще предизвикам достатъчно неприятности и само като си седя тук. Всъщност няма нужда да давам повод на началника й да запомни, че съм била тук.

Вместо това обхождам прохода, който разделя секциите килийки, и проучвам личните елементи в тях. Или някой в службата шие гоблени, или са ги купили на едро, понеже и на шестте бюра има рамка като на Карълайн, и шестте послания са просто леко пиперливи, с изключение на последното, на бюрото в ъгъла, където е най-малко вероятно да го видят посетителите. Гобленчето вдига летвата със своето бродирано „Господи, благослови тази шибана служба“. Хем е чаровно, хем обезсърчително.

— Какво правите там отзад?

Обръщам се към входа на килийките, като се придържам към средата на прохода и съм скръстила небрежно ръце, за да изглеждам незаплашително и да покажа, че не държа нищо. Заговорила ме е жена, която е към средата или края на четиридесетте, със сурово изражение и грозно кадифено сако от пачуърк. Нейното ремъче е чисто черно, без копчета или брошки.