Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 53 54 55 56 57 58 59 60 61 ... 163
Перейти на страницу:

По време на самотните си разходки из гората рядко срещаше хора, но затова пък срещите се запечатваха в съзнанието му. Ние не срещахме такива хора. В ония времена много бедни скитници намираха убежище в горите: въглищари, медникари, стъклари, цели семейства, които гладът беше прогонил далеч от техните землища. Те изкарваха хляба си с непостоянни професии. Разполагаха своите работилници на открито и струпваха колибки от клони, за да спят. Отначало покритият с кожи младок, който се прокрадваше по дърветата, ги плашеше. Особено се бояха жените — те го вземаха за летящ дух. Ала после Козимо завърза приятелства. Стоеше с часове да ги гледа как работят и вечер, щом седнеха около огъня, той се разполагаше на някой близък клон, за да слуша историите, които разправяха.

В ония времена въглищарите идваха отдалече, от долините край град Бергамо. Не беше лесно да ги разбере човек, когато говореха на своя диалект. Бяха най-силните и свързани помежду си занаятчии. Цяло братство, което се бе разпростряло във всички гори със свойствените за всяко братство роднинство, връзки и свади. Понякога Козимо служеше за посредник между една и друга група, разнасяше новини, натоварваха го с поръчки.

— Тези долу под червения дъб ми казаха да ви кажа: Ханфа ла Хапа Хота л’Хок.[20]

— Предай им: Хегн Хобет Хо де Хот![21]

Той се мъчеше да запомни тайнствените гърлени звуци на техния диалект, опитваше се да ги повтаря, както се стараеше да наподобява писуканията и чириканията на птиците, които го будеха сутрин.

Макар и да се беше разпространил слухът, че един от синовете на барон Ди Рондо от месеци не слиза от дърветата, нашият баща още се мъчеше да пази тайна пред хората, които идваха отдалеч. Дойдоха да ни посетят графовете Д’Естома на път за Франция. Те имаха в залива на Тулон имения и по пътя за там бяха решили да се отбият при нас. Не знам какви тайни интереси ги бяха накарали да направят това посещение. Може би искаха да предявят права над тукашни имения или смятаха да осигурят епархия за своя син епископ, та имаха нужда от съгласието на барон Ди Рондо. Можете да си представите какъв въздушен замък от планове за своите династически претенции към Омброза изграждаше баща ми, като се осланяше на този съюз.

Устроиха обяд: да си умреш от скука. Толкова пресилени любезности си размениха. Гостите водеха със себе си единия си син, конте с перука. Баронът представи децата си, тоест мен, и после каза:

— Дъщеря ми Батиста, бедничката, живее така уединено, много е набожна и не знам дали ще можете да я видите.

Ала ето че тая глупачка неочаквано се представя с монашеска забрадка, но цялата нагиздена с панделки и волани, с пудра на лицето и ръкавици на ръцете.

Помъчете се да я разберете. Откак се раздели с младия маркиз Дела Мела, не беше виждала младеж. Само слуги или изполичари. Младият граф Д’Естома се закланя, а тя захихика. Баронът, който вече беше зачеркнал дъщеря си, отново започна да преобръща в мозъка си нови възможности и кроежи.

Графът се правеше на безразличен. Попита:

— Но, мосю Арминио, вие нямахте ли и друго момче?

— Да, големия — отговори баща ни. — Ала по една случайност тъкмо днес е на лов.

Не излъга, защото в ония времена Козимо беше в гората с пушка и дебнеше зайци и дроздове. Аз му бях занесъл пушката, онази леката, която Батиста употребяваше срещу плъховете и която тя от известно време беше забравила закачена на един пирон.

Графът започна да разпитва за дивеча в околността. Баронът даваше общи отговори. Той не притежаваше търпение и не обръщаше внимание на околния свят, та затова не разбираше от лов. Обадих се аз, макар че ми беше забранено да отварям уста, когато възрастните разговарят.

— А ти какво разбираш от лов, малкия?

— Аз ходя да събирам дивеча, ударен от брат ми, и му го нося горе на… — Но баща ми ме прекъсна.

— Кой те покани да вземеш участие в разговора? Върви да играеш!

Бяхме в градината и беше още светло, тъй като бе лято. И ето че по чинарите и брястовете съвсем спокойно се приближи Козимо. Беше с шапката от кожата на котарака, с пушка през едното и шиш през другото рамо, а краката му бяха обути в гамаши.

— Ей, ей — извика графът, като стана и любопитно завъртя глава, за да види по-добре. — Кой е там горе? Кой ходи по дърветата?

— Кой е там ли? Не знам… Тъй ви се е сторило — бъбреше баща ни, ала не гледаше в същата посока, а в очите на графа, сякаш за да провери дали вижда добре.

вернуться

20

Hanfa la Hapa Hota l’Hoc. (Бергамски диалект) — Оставихме мотиката при събореното дърво. — Б. пр.

вернуться

21

Hegn Hobet Hò de Hot! (Бергамски диалект) — Нека дойдат тук! — Б. пр.

1 ... 53 54 55 56 57 58 59 60 61 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)