Нашите предци [bg]

Макар и да се беше разпространил слухът, че един от синовете на барон Ди Рондо от месеци не слиза от дърветата, нашият баща още се мъчеше да пази тайна пред хората, които идваха отдалеч. Дойдоха да ни посетят графовете Д’Естома на път за Франция. Те имаха в залива на Тулон имения и по пътя за там бяха решили да се отбият при нас. Не знам какви тайни интереси ги бяха накарали да направят това посещение. Може би искаха да предявят права над тукашни имения или смятаха да осигурят епархия за своя син епископ, та имаха нужда от съгласието на барон Ди Рондо. Можете да си представите какъв въздушен замък от планове за своите династически претенции към Омброза изграждаше баща ми, като се осланяше на този съюз.

Устроиха обяд: да си умреш от скука. Толкова пресилени любезности си размениха. Гостите водеха със себе си единия си син, конте с перука. Баронът представи децата си, тоест мен, и после каза:

— Дъщеря ми Батиста, бедничката, живее така уединено, много е набожна и не знам дали ще можете да я видите.

Ала ето че тая глупачка неочаквано се представя с монашеска забрадка, но цялата нагиздена с панделки и волани, с пудра на лицето и ръкавици на ръцете.

Помъчете се да я разберете. Откак се раздели с младия маркиз Дела Мела, не беше виждала младеж. Само слуги или изполичари. Младият граф Д’Естома се закланя, а тя захихика. Баронът, който вече беше зачеркнал дъщеря си, отново започна да преобръща в мозъка си нови възможности и кроежи.

Графът се правеше на безразличен. Попита:

— Но, мосю Арминио, вие нямахте ли и друго момче?

— Да, големия — отговори баща ни. — Ала по една случайност тъкмо днес е на лов.

Не излъга, защото в ония времена Козимо беше в гората с пушка и дебнеше зайци и дроздове. Аз му бях занесъл пушката, онази леката, която Батиста употребяваше срещу плъховете и която тя от известно време беше забравила закачена на един пирон.

Графът започна да разпитва за дивеча в околността. Баронът даваше общи отговори. Той не притежаваше търпение и не обръщаше внимание на околния свят, та затова не разбираше от лов. Обадих се аз, макар че ми беше забранено да отварям уста, когато възрастните разговарят.

— А ти какво разбираш от лов, малкия?

— Аз ходя да събирам дивеча, ударен от брат ми, и му го нося горе на… — Но баща ми ме прекъсна.

— Кой те покани да вземеш участие в разговора? Върви да играеш!

Бяхме в градината и беше още светло, тъй като бе лято. И ето че по чинарите и брястовете съвсем спокойно се приближи Козимо. Беше с шапката от кожата на котарака, с пушка през едното и шиш през другото рамо, а краката му бяха обути в гамаши.

— Ей, ей — извика графът, като стана и любопитно завъртя глава, за да види по-добре. — Кой е там горе? Кой ходи по дърветата?

— Кой е там ли? Не знам… Тъй ви се е сторило — бъбреше баща ни, ала не гледаше в същата посока, а в очите на графа, сякаш за да провери дали вижда добре.