Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 57 58 59 60 61 62 63 64 65 ... 163
Перейти на страницу:

— Хайде! Хайде, търси!

Младото куче се хвърли да души. От време на време се обръщаше да погледне момчето.

— Търси, търси!

Козимо го изгуби от погледа си. Чу шумолене из храсталаците, после внезапно — „аy-ау!“ — и след това яростно — „яй-яй-яй!“. Беше вдигнало лисицата.

Козимо видя звярът да тича през поляната. Но можеше ли да се стреля по лисица, вдигната от чуждо куче? Остави я да мине и не стреля. Дакелът дигна муцуна към него с онзи поглед, който отправят кучетата, когато не разбират сложните причини на човешките постъпки, и отново се хвърли с нос, насочен към лисицата.

— Яй, яй, яй! — Накара я да направи цял кръг.

Ето, връщаше се. Биваше ли да стреля, или не? Не стреля. Дакелът погледна нагоре с тъга в очите. Не лаеше вече, езикът му висеше повече от ушите, беше изтощен, но продължаваше да я преследва. Тази гонитба обърка хрътките и ловците. По пътеката затича старец с тежък аркебуз.

— Ей — извика Козимо, — този дакел ваш ли е?

— Върви по дяволите — отвърна старикът, който навярно беше много ядосан. — Кой ходи на лов с дакели?

— Тогава аз ще стрелям по дивеча, който дакелът дигне — настоя Козимо, той искаше на всяка цена да спази правилата.

— Стреляй и по дявола, ако щеш — изръмжа оня и отмина тичешком.

Дакелът отново доведе лисицата. Козимо стреля и я удари. Дакелът стана негово куче. Сложи му име Отимо Масимо.

Ясно бе, че преди тази случка Отимо Масимо е бил нечие куче, присъединило се към глутницата хрътки от младежки ентусиазъм. Но откъде беше дошло? За да открие това, Козимо остави кучето да го води. Влачейки се ниско над земята, дакелът преминаваше храсталаци и дупки, после се обръщаше да види дали момчето сред клоните успява да следва неговия път. Маршрутът беше толкова непривичен, че Козимо не забеляза веднага къде пристигнаха. Когато разбра, сърцето в гърдите му подскочи. Бяха в градината на маркизите Ондарива.

Вилата беше заключена, капаците на прозорците бяха залостени. Само вятърът блъскаше капака на една капандура. Градината, оставена без грижи, повече от всякога приличаше на гора от далечен континент. А по алеите, вече обрасли с трева, по пътеките с избуяли храсталаци Отимо Масимо подскачаше щастливо като у дома си и гонеше пеперудите.

Изчезна в един храсталак. Когато се върна, носеше в устата си панделка.

— Какво е това, Отимо Масимо? Какво е, кажи!

Отимо Масимо клатеше опашка.

— Донеси тук, носи!

Козимо се бе спуснал на нисък клон. Пое от устата на кучето избелялото парцалче, което сигурно беше панделка от косите на Виола. И това куче без съмнение е било на Виола, забравено още като кутре в градината при последното преместване през миналото лято. Козимо като че ли си спомни, че го е виждал — то надничаше от една кошничка, носена от русото момиче. Може би й го бяха подарили точно тогава.

— Търси, търси! Отимо Масимо!

Дакелът се хвърляше между бамбуковите стебла и се връщаше с други спомени от нея: въже за скачане, разкъсано парче от хвърчило, ветрило.

Високо горе, на най-високото дърво в градината, брат ми изряза с острието на шпагата си имената Виола и Козимо, сигурен, че на нея би й направило удоволствие. Макар и да го бе наричала с друго име, написа още: куче дакел Отимо Масимо.

Оттогава нататък, който зърнеше момчето по дърветата, бе сигурен, че като погледне под него или там наблизо, ще види да се влачи дакелът. Беше го научил да изпълнява командите „търси“, „куш“, „донеси“, всичко, което вършат ловните кучета. Заедно преследваха зверовете в гората. За да му донесе дивеча, Отимо Масимо се вдигаше колкото можеше повече с две лапки по дънерите. Козимо се спускаше да вземе заека или яребицата от устата му и го милваше. Това беше цялата им близост, цялата им взаимна радост. Но между земята и клоните непрекъснато протичаше разговор, струеше разбирателство, което се изразяваше в кратки излайвания, цъкане с език и щракане на пръсти. Те чувстваха непрекъснато необходимото присъствие, което е кучето за човека и човекът за кучето. Колкото и да бяха различни от другите хора и кучета, за тях можеше да се каже, че ги свързва щастливо приятелство.

XI

Дълго време, през целия период на юношеството му, светът за Козимо беше ловът. Също така и риболовът, защото с една дълга въдица дебнеше змиорки и пъстърви във вировете на потока. Понякога мислехме, че има сетива и инстинкти, различни от нашите, и тези кожи, които съшиваше, за да си прави облекла, отговаряха на пълната промяна в неговата природа. Той бе в непрекъснат досег с кората на дърветата, втренчил поглед в потрепването на птичите пера, в козината, в люспите, в пъстрата гама от цветове, която разкриваше един различен свят, усещаше как зеленият ток циркулира като кръв от друг свят в жилките на листата: тези форми на живот, толкова далечни от човешката, като ствол на дърво, човка на дрозд, перки на риба, тези селения на дивото, в които бе потънал така дълбоко, можеха да моделират неговата душа, да го накарат да загуби всякаква прилика с човешкото. Въпреки това, колкото и да започваше да прилича на растенията и животните, все си мислех, че мястото му е тук, сред нас.

1 ... 57 58 59 60 61 62 63 64 65 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)