Нашите предци [bg]

VIII

Козимо често правеше облози с онези, които ходеха по земята, за да покаже своята ловкост и пъргавина, да изпробва възможностите си, всичко, което можеше да прави горе, на върха. Предизвикваше немирниците на състезание по хвърляне на плочка. Определяха места близо до Кипарисовата врата, между бараките на бедните и скитниците. Покачен на един изсъхнал и обрулен пърнар, Козимо играеше на плочки, когато се приближи мъж на кон, висок, леко прегърбен, увит в черен плащ. Позна баща си. Сбирщината се разпръсна; жените останаха да гледат от прага на колибите.

Барон Арминио спря под дървото. Догаряше червен залез. Козимо седеше сред клоните с опадали листа. Погледнаха се лице в лице за пръв път след обяда с охлювите. Бяха минали доста дни и нещата се бяха променили. И двамата знаеха, че въпросът вече не беше нито в охлювите, нито в синовното послушание, нито в бащиния авторитет. Каквито и логични и смислени неща да си кажеха, всичко щеше да бъде не на място, но все пак трябваше нещо да си кажат.

— Давате прекрасно представление — започна бащата с горчивина в гласа, — съвършено достойно за един джентълмен! (Говореше му на „вие“, така както правеше при най-строгите порицания, но този път това обръщение издаваше отдалечаване, отчуждаване.)

— Един джентълмен, уважаеми татко, си остава джентълмен и на земята, и по дърветата — отвърна Козимо и добави: — стига да се държи подобаващо.

— Чудесна максима — призна мрачно баронът, — само да не крадете сливите на някой арендатор.

Беше вярно, брат ми бе хванат натясно. Какво можеше да отговори? Усмихна се, но не надменно или цинично, а със срамежлива усмивка и се изчерви.

Бащата също се усмихна, но усмивката му беше печална и кой знае защо също се изчерви.

— Събрали сте се с шайка най-долни копелета и просяци — каза след малко.

— Но, уважаеми татко, аз си живея сам, всеки гледа себе си — отвърна Козимо твърдо.

— Приканвам ви да слезете на земята — изрече баронът със спокоен, почти унил глас — и да поемете задълженията си на благородник.

— Нямам намерение да ви се подчиня, уважаеми татко — заяви Козимо, — много съжалявам.

И двамата се чувстваха неудобно и някак отегчени. Всеки знаеше какво ще каже другият.

— Ами вашето учение, вашият християнски дълг? Смятате да растете като дивак от американската джунгла ли?

Козимо млъкна. Това бяха въпроси, които не си беше задавал и нямаше желание да си ги задава. После рече:

— Смятате ли, че няма да се науча на добро, ако живея на няколко метра по-високо от останалите?

Това беше умел отговор, но в него сякаш прозираше желание да омаловажи своята постъпка: всъщност бе знак за слабост.

Бащата забеляза това и стана по-настъпателен.

— Бунтарството не се измерва в метри — каза той, — дори когато е на няколко крачки, едно пътуване може да се окаже безвъзвратно.

Брат ми можеше да даде друг отговор, дори да цитира латинска максима, каквито тогава знаехме много, но сега не ми идва нито една наум. Накрая му омръзна този тържествен и приповдигнат тон. Изплези език и извика: