Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 56 57 58 59 60 61 62 63 64 ... 163
Перейти на страницу:

Друг проблем: къде да си върши природните нужди? Отначало правел всичко тук и там, светът е голям и Козимо много не се замислял, правел го където падне. После разбрал, че не е хубаво така. Намерил една елша на брега на потока Мерданзо. Дървото протягало към много подходящо и отдалечено място един чатал, на който можело удобно да се седне. Мерданзо беше тъмен поток, скрит сред камъша, с бързо течение и в него близките села хвърляха отпадъчните си води. Тъй младият Пиоваско ди Рондо живееше културно, като уважаваше достойнството на другите и своето собствено.

Но в неговия живот на ловец липсваше необходимото допълнение. Куче. Вярно е, аз бях готов да се хвърлям в трънкосливките и храсталаците, за да търся дроздове, бекасини, пъдпъдъци, след като брат ми ги беше прострелял в небето. Дори една нощ бе дебнал и ударил лисица, току-що излязла от пущинаците. Но аз можех да бягам от къщи в гората само от време на време. Бях се подчинил на стотиците задължения на семейния живот: заниманията при абата, учението, богослуженията, необходимостта да сядам на масата с родителите си. Всичко това ме задържаше у дома. В края на краищата фразата, която чувах да ми се повтаря непрекъснато: „В едно семейство стига един бунтовник“, не беше съвсем без основание и остави отпечатък върху целия ми живот.

И така, Козимо ходеше на лов почти винаги сам. Много рядко случаят бе благосклонен, както стана с една авлига — тя не мръдна. Жълтите й криле се бяха закачили за клона. За да прибира дивеча, брат ми употребяваше нещо като рибарски принадлежности: въдици с връв, куки и въдички, но невинаги успяваше. Случваше се някой бекас да почернее от мравки сред къпинака.

Споменах за задачите на ловното куче, защото Козимо тогава ловуваше само от гюме, прекарвайки цели сутрини или нощи свит на своя клон. Чакаше дроздът да кацне на върха на близко дърво или заекът да се появи на открито. Когато не дебнеше спотаен, обикаляше наслуки, следваше песента на птиците или се опитваше да отгатва най-вероятните пътеки на дивеча с ценна кожа. Чуеше ли лая на хрътките, погнали някой заек или лисица, знаеше, че трябва да се държи настрана. Това не беше негова плячка, знаеше си, че е самотен и случаен ловец. Почиташе установените правила, макар че от своите незаменими места за наблюдение можеше да следи и да цели дивеча, подгонен от чуждите кучета. Но никога не вдигаше пушката по него. Чакаше по пътеката да се зададе задъханият ловец, напрегнал зрение и слух, и му сочеше накъде е отишъл звярът.

Един ден видя да препуска лисица. Червена вълнà сред зелената трева, свирепо изфучаване, щръкнали мустаци. Тя прекоси поляната и изчезна в пущинака, а след нея — „ау-ау-ау!“ — кучетата. Те пристигнаха в галоп. Душеха по земята. На два пъти загубиха следата на лисицата и хукнаха под прав ъгъл.

Бяха вече далеч, когато със скимтене — „юй, юй!“ — се приближи нещо. То пореше тревата повече с рибешки, отколкото с кучешки подскоци. Наподобяваше делфин, но с по-остра муцуна и с уши като на хрътка, само че още по-увиснали. В задната си част приличаше съвсем на риба и сякаш плуваше, пляскайки перки или лапи на ципоного. Като че това животно нямаше крака и бе доста дълго. Излезе на пътеката: беше един дакел.

Без съмнение твърде младото куче, дори още кутре, се беше присъединило към глутницата хрътки и бе изостанало. Шумът, който сега хрътките вдигаха, беше някакво озлобено лаене — бяха загубили следата. Плътната глутница се бе превърнала в рояк душещи носове из обраслия с острица пущинак. Прекалено голямо беше нетърпението им да намерят отново загубената следа, за да я търсят както трябва. Устремът им беше спаднал и вече някои от тях дигаха крак край камъните. Запъхтеният дакел ги настигаше със своя тръс и неоправдано победоносно вдигната муцуна. Продължаваше и все така неоправдано хитро да квичи „юй-юй!“.

— Хррр — веднага му се озъбиха хрътките, оставиха за миг търсенето на лисичата миризма и го нападнаха. — Гppp!

После бързо го забравиха, обърнаха се и отминаха.

Козимо наблюдаваше дакела, който безцелно се въртеше наоколо. Кучето криволичеше и тук-там душеше. То видя момчето на дървото и размаха опашка. Козимо беше убеден, че лисицата е все още свита наблизо. Хрътките се бяха пръснали надалеч, чуваше се от време на време как притичват по отсрещните хълмове — нестроен и безцелен лай. Насъскваха ги приглушените гласове на ловците. Козимо каза на дакела:

1 ... 56 57 58 59 60 61 62 63 64 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)