Нашите предци [bg]

Автор: Кальвино Итало
Год: 2014
Язык: болгарский
Год: Colibri
ISBN: 978-619-150-161-8
Переводчик: Светозар Златаров
Жанр: Современная русская и зарубежная проза

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Перейти на страницу:

— Затова пък от дърветата пишкам по-далече.

Фразата бе, общо взето, безсмислена, но сложи край на разговора.

Като чуха това, събралите се около Кипарисовата врата надигнаха врява. Конят на барон Ди Рондо подскочи, мъжът стисна юздите, зави се с плаща, сякаш се приготви да тръгне. Но се обърна, извади показалец изпод наметалото, насочи го към почернялото от облаци небе и извика:

— Внимавай, сине, има един, който може да пишка върху всички нас. — И пришпори коня си.

Дъждът, дълго чакан в цялата околност, рукна на едри капки. От порутените къщурки изскочиха хлапаците с торби на главите и запяха:

— Лей се, лей се, ти, дъждец, на хората да донесеш живец!..

Козимо изчезна между листата, от които се стичаше вода и само като ги пипнеш, те обливаха сякаш с душ.

Щом заплющя, се разтревожих за него. Представях си го целия наквасен да се притиска към някой дънер и безуспешно да се опитва да се заслони от леещия се порой. В същото време знаех, че една буря не е достатъчна, за да го принуди да се върне. Изтичах при нашата майка.

— Вали! Какво ли прави Козимо, уважаема майко?

Генералшата дръпна пердето и погледна дъжда. Беше спокойна.

— Най-голямото неудобство, което дъждовете причиняват, е разкаляният терен. Щом стои горе, е в безопасност.

— Но достатъчни ли са дърветата, за да го предпазят?

— Навярно ще се оттегли в своя стан.

— Какъв стан, уважаема майко?

— Вероятно се е погрижил да си го приготви овреме.

— Не мислите ли, че ще постъпя добре, ако го потърся, за да му дам чадър?

Сякаш думата „чадър“ внезапно я изтръгна от нейната роля на военнополеви съгледвач и отново я хвърли сред майчините грижи. Генералшата рече:

— Ja, ganz gewiss![18] И една бутилка ябълков сироп, добре сгрята, завита във вълнен чорап! И едно непромокаемо платнище — да го просне върху дървото, та да не прониква влага… Къде ли е сега, бедничкият? Надявам се, че ще успееш да го намериш…

Тръгнах в дъжда, натоварен с пакети, под огромен зелен чадър, като държах друг затворен под мишница, за да го дам на Козимо.

Изсвирих нашия сигнал. Отвърна ми само непрекъснатото плющене на дъжда по дърветата. Беше тъмно. Като излязох от градината, не знаех накъде да тръгна. Стъпвах, без да виждам, по хлъзгави камъни, прогизнала трева, локви. И непрекъснато свирех. За да насоча нагоре звука от свиркането, навеждах назад чадъра. Водата ме шибаше в лицето и сякаш отмиваше звуците от устата ми. Исках да отида към района на общинските земи, които бяха обрасли с високи дървеса. Предполагах, че навярно там си е направил убежище, но се загубих в мрака и застанах неподвижно, притискайки под мишница чадър и пакети. Само бутилката сироп, завита във вълнен чорап, ме сгряваше малко.

И ето, високо в мрака сред дърветата зърнах светлинка. Не беше нито луна, нито звезда. Стори ми се, че долавям отговор на моето изсвирване.

— Козимоооо!

— Биаджоооо! — чу се глас откъм върха на дървото.

— Къде си?

— Тук! Ще те пресрещна. Бързай, че ще се намокря.

Срещнахме се. Увит в одеяло, той слезе чак до ниското разклонение на една върба, за да ми покаже откъде да се кача. Преведе ме през сложна плетеница от клони до бука с висок ствол, откъдето идваше светлината. Дадох му веднага чадъра и няколко от пакетите. Опитахме се да се качим с отворени чадъри, но това беше невъзможно. Тъй или иначе, се наквасихме. Най-после пристигнахме там, където той ме водеше. Не виждах нищо освен светлик, който сякаш се прокрадваше измежду платнищата на някаква палатка. Козимо повдигна един от краищата и ме пусна да мина. Озовах се в нещо като стаичка, осветена от фенер, покрита и затворена отвсякъде със завеси и черги. През нея минаваше стволът на бука, имаше под от талпи и всичко бе закрепено върху дебели клони. В първия миг ми се стори като кралски палат, но скоро забелязах колко е нестабилно всичко. Дори само обстоятелството, че бяхме двама вътре, вече заплашваше да наруши равновесието. Козимо веднага се зае да поправя, да запушва дупки и пропадащи места. Остави отвън отворени и двата чадъра, които донесох, за да закриват две дупки в тавана. Но много вода течеше от другаде. Двамата бяхме мокри, а колкото до студа, беше, сякаш си навън. Обаче Козимо бе натрупал голямо количество одеяла. Човек можеше да се вмъкне под тях, като остави открита само главата си. Фенерът хвърляше несигурна, трептяща светлина. Върху тавана и стените на странното съоръжение клоните и листата хвърляха оплетени сенки. Козимо пиеше сиропа от ябълки на големи глътки.

вернуться

Ja, ganz gewiss! (Нем.) — Да, разбира се! — Б. пр.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?