Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Е, ще видите.
Дръпвайки дон Агостин настрана, докторът му разказа тогава какво му бе доверил Сиди-Муле, какъв съвет му бе поискал войникът и какво му бе показал.
— Значи сте видял документите? — попита старецът.
— Държах ги в ръката си.
— О, това може да ни бъде полезно, ако тези документи са наистина сериозни.
— Такива ми се сториха. Доколкото можах да се уверя, те са написани на английски, на немски и на френски.
— Ако е така, не бива да губим нито миг.
— Така мисля и аз.
— Благодаря ви, докторе.
— Няма защо.
Дон Агостин нареди на Кучильо да потърси Сиди-Муле и да го доведе колкото може по-бързо, покани синовете си, генерала и доктора да присъстват на това, което щеше да се случи. Всеки зае отново мястото си.
Синята горска улулица пееше за последен път, сякаш да поздрави събуждането на природата. Звездите гаснеха една след друга в небесните дълбини. Гъсти изпарения се вдигаха от Рио Хила и се кондензираха в гъста мъгла над реката. Широка опалова ивица се разстилаше по крайните граници на хоризонта. Дивите зверове се прибираха в незнайните си леговища, минавайки като сенки в мрака. Нощният ветрец, напоен с влага, пробягваше през клоните на дърветата и разклащаше листата. Студът беше ледовит.
Беше малко след пет часа сутринта, множеството сенки просветляваха малко по малко, така че се открояваха почти ясно живописните неравности на един суров и грандиозен пейзаж, който не дължеше нищо на изкуството и бе останал такъв, какъвто е излязъл от ръцете на Твореца. Внезапно, без да се чуе ни най-малък шум, от мрака изскочи многоброен отряд червенокожи воини, който се движеше в индийска нишка с бърза и ритмична крачка. Тези червенокожи, на брой повече от четиристотин воини, бяха всички с бойна окраска и бойно въоръжение. Те се спряха в средата на едно доста обширно обгоряло място, на петдесетина метра от огромна скална грамада.
Почти веднага от друга страна се показа отряд, многочислен като първия, но състоящ се от конници. Ако се съди по краските им, по дрехите им, по оръжията им и по начина, по който вождовете носеха командирското перо, забучено в бойното снопче коса, лесно можеше да се познае, че тези воини са индианците гарвани и шайени. Главатарите се отделиха от двата отряда и се събраха малко настрана, в средата на обгарялото място, насядаха по турски, запалиха лулите си и запушиха мълчаливо. Сагаморът, или върховният вожд, размени тихо няколко думи с вождовете, после се отдалечи по посока на скалите.
Този велик вожд беше облечен и въоръжен почти по същия начин, както воините му, носеше командирското орлово перо не в бойното си снопче коса, а над дясното ухо, по което се познаваше, че е воин команч. Всъщност този вожд беше Нощната птица. След като мина зад скалите и се озова пред зеещия отвор на подземието, Нощната птица даде сигнал. От дълбините на подземието откликна друг сигнал. Почти веднага се появи Наваха, придружен от четирима други бандити.
— Елате — каза Наваха. — Урубуса ви чака с нетърпение.
Без да произнесе нито дума, Нощната птица последва бандитите. В подземието бандитите се бяха събрали въоръжени, готови да тръгнат. Урубуса направи няколко крачки пред вожда команч.
— Добре дошъл, вожде — каза той. Индианецът се поклони мълчаливо.
— Доведохте ли воините си? — продължи пиратът.
— Нощната птица е именит вожд — отговори гордо вождът. — Езикът му не е раздвоен, каквото обещае, го изпълнява.
— Имам ви доверие, вожде, разчитам, че ще играете честно с мен.
— Нощната птица не разбира думите на Урубуса. Бледоликите си служат с думи, непонятни за червенокожите. Нека моят брат ги повтори! Вождът няма кожа на сърцето си, думата му не е двулична.
— Не исках да ви кажа нищо обидно, вожде, исках само да разберете, че вярвам на думата ви.
— Добре! Вождът разбира, той обеща на Урубуса да го заведе с младите му хора в каменното селище, обитавано от бледоликия, когото неговите приятели наричат дон Агостин. Нали това обеща вождът на Урубуса?
— Да, това — отговори пиратът.
— Добре, а Урубуса обеща оръжия на Нощната птица, за да въоръжи своите воини, къде са тези оръжия?
— Оръжията са готови — продължи пиратът, — нека вождът последва своя приятел и ще види.
— Еа-ах! Вождът ще отиде.
— Елате тогава.
Пиратът влезе в подземието, следван стъпка по стъпка от команча; след като направи няколко завоя и мина няколко галерии, Урубуса се спря пред една дебела, добре затворена врата.
— Тук е — каза той.
Урубуса отвори вратата. В доста дълбока кухина се намираха, от една страна, стотина каси с оръжие, съдържащи пушки, саби, револвери, брадви, ножове за скалпиране; от друга, имаше сто — сто и петдесет бурета барут, струпани едно върху друго.