Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Мислех, господин Сайръс — каза Хърбърт, — че като обърнеш една костенурка по гръб, тя не може да се изправи сама на краката си, особено когато е по-голяма, така ли?
— На какво разстояние от морето бяхте оставили костенурката? — запита инженерът, който беше престанал да работи и мислеше върху случая.
— На петнадесет стъпки, не повече — отвърна Хърбърт.
— По време на отлив ли?
— Да, господин Сайръс.
— Е — отвърна инженерът, — това, което костенурката не е могла да направи на пясъка, може да го е направила във водата. Обърнала се е, когато приливът я е понесъл, и си е отплувала спокойно в морето.
— Ей, че сме били некадърни! — извика Наб.
— Тъкмо това имах честта да ви кажа! — отвърна Пенкроф.
Обяснението на Сайръс Смит беше, разбира се, приемливо. Но дали той беше твърдо убеден в правотата му? Трудно е да се каже.
Глава II
На 29 октомври лодката от кора беше напълно готова. Пенкроф удържа на думата си — за пет дни построи нещо като пирога, чието корито беше заздравено с жилави пръчки от крехимба. Занесоха леката пирога на пясъка до самото море пред Гранитния дом и приливът я повдигна. Пенкроф скочи веднага вътре, пораздвижи я с кърмилното гребло и се увери, че е много удобна за предназначението си.
— Ураа! — ревна морякът, който не пропусна случая да се поздрави със собствения си успех. — С тая лодка можем да обиколим…
— Света ли? — прекъсна го Джедеон Спилет.
— Не, острова. Няколко камъка за баласт, една мачта на носа и парче платно, което все някой ден господин Смит ще ни набави, и ще отплаваме далеч! Хайде, господин Сайръс, и вие, господин Спилет, Хърбърт, Наб, няма ли да дойдете да опитаме нашия нов кораб? Дявол да го вземе! Все пак трябва да видим дали ще може да носи и петима ни!
Когато се качваше, Наб извика:
— Корабът ти е пълен с вода, Пенкроф!
— Няма нищо, Наб — отвърна морякът. — Дървото трябва да се понакисне! След два дни ще видите, че в пирогата ни ще има вода колкото в стомаха на някой пияница!
Качиха се и Пенкроф отправи лодката в морето. Времето беше прекрасно, морето гладко като езеро и пирогата се носеше така уверено, сякаш се плъзгаше по тихото течение на Благодарност.
Наб хвана едно гребло, Хърбърт грабна другото, а Пенкроф остана на кърмата, за да управлява лодката с кърмилното гребло.
Морякът прекоси най-напред протока и мина край южния нос на островчето. Лек ветрец подухваше от юг. Нямаше никакво вълнение нито в протока, нито в открито море.
Носът — извивката на брега увеличаваше разстоянието — се намираше на около три мили от Благодарност. Преселниците решиха да стигнат до края му и да продължат още много малко, колкото да хвърлят бегъл поглед към брега до нос Лапа.
Лодката, карана с двете гребла, се движеше леко. Джедеон Спилет, с молив в едната ръка и с бележник в другата, нахвърляше в общи черти брега. Наб, Пенкроф и Хърбърт разговаряха, като наблюдаваха тая непозната част на именията си.
След три четвърти час пирогата беше стигнала вече към края на носа и Пенкроф се готвеше да го заобиколи, когато Хърбърт се изправи, показа някакво черно петно и извика:
— Какво е онова там на брега?
Всички погледнаха към посочената точка.
— Наистина — каза дописникът — там има нещо. Сякаш някаква вещ, полузаровена в пясъка.
— Бурета, бурета! Може и да са пълни!
— Към брега, Пенкроф! — каза Сайръс Смит.
Няколко удара с греблата и пирогата се намери в дъното на малко заливче — пътниците скочиха на пясъка.
Пенкроф не се беше излъгал. Там имаше две бурета, полузатънали в пясъка, но още здраво вързани за широк сандък, който е бил поддържан от тях и е плавал така, докато е заседнал на брега.
— Значи край острова е имало корабокрушение? — запита Хърбърт.
— Разбира се — отвърна Джедеон Спилет.
— Но какво ли има в тоя сандък? — извика Пенкроф с напълно оправдано нетърпение.
И морякът дигна тежък камък и щеше да разбие едната стена на сандъка, когато инженерът го спря и му каза:
— Пенкроф, не можете ли да потърпите само един час?
— Но помислете, господин Сайръс. Вътре може да се намира всичко, което ни е необходимо!
— Ще разберем това, Пенкроф — отвърна инженерът, — но послушайте ме, не разбивайте сандъка. Може да ни послужи. Да го пренесем в Гранитния дом, там ще го отворим по-лесно и без да го разбиваме.
И наистина пирогата нямаше да побере вещите, които навярно се намираха в сандъка — той сигурно беше доста тежък, щом като е трябвало да го „облекчават“ с две празни бурета. С други думи, по-добре беше да го влачат така на буксир до брега пред Гранитния дом.