Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Добре, ще си отваряме очите — отговори Пенкроф.
Но накрая времето се затопли и снегът се стопи. Заваля дъжд и благодарение на него бялата пелена изчезна.
Отбиха се в Комините и преселниците можеха само да се радват, че не са били там по време на бурята. Морето беше оставило неоспорими доказателства за опустошенията си. Подети от морските ветрове, вълните бяха залели островчето, нахлули бяха в коридорите, изпълнили ги бяха до половина с пясък, а пластове водорасли покриваха канарите. Докато Наб, Хърбърт и Пенкроф ходеха на лов или попълваха запасите гориво, Сайръс Смит и Джедеон Спилет се заловиха да разчистят комините и намериха ковачницата и пещите почти непокътнати, запазени преди всичко от натрупания пясък.
Към 25 август се заредиха пак сняг и дъжд, задуха югоизточен вятър и студът стана много остър. По преценка на инженера един термометър Фаренхайт би показвал най-малко осем градуса под нулата (22° 22’ Целзий под нулата) и страшният студ, станал по-непоносим от острия вятър, трая няколко дни. Преселниците бяха принудени да се затворят пак в Гранитния дом и тъй като трябваше да затъкнат плътно прозорците и вратата и да оставят само малък отвор, колкото беше необходимо, за да се пречиства въздухът, отидоха много свещи. За да ги пестят, преселниците много често си светеха само с пламъка на огнището и не жалеха горивото.
Знаем, че преселниците нямаха никаква захар и разполагаха само със сока, който получаваха от клана, след като направят дълбоки нарези по стъблото му. Достатъчно беше да съберат тоя сок в паници и го употребяваха за най-различни готварски цели, още повече че като престоеше, той побеляваше и се сгъстяваше като сироп.
Но можеше да се получи и нещо по-добро и един ден Сайръс Смит извести на другарите си, че ще рафинират захар.
— Захар ли! — възкликна Пенкроф. — Мисля, че тоя занаят затопля малко?
— Не малко, а много — отвърна инженерът.
— Тогава тъкмо навреме! — рече морякът.
За да се кристализира тоя сок, достатъчно беше да го пречистят по съвсем обикновен начин. Поставиха го на огъня в големи пръстени съдове. Щом започна да се сгъстява, Наб взе да го бърка с дървена лопатка, за да ускори изпаряването и същевременно да не му позволи да добие вкус на загоряло.
След няколко часа варене на силен огън, който беше еднакво благотворен и за преселниците, и за сока, той се превърна в гъст сироп. Изляха сиропа в глинени калъпи с най-различни форми, предварително приготвени в самата готварска пещ. На другия ден изстиналият сироп образуваше различни бучки и глави. Захарта беше малко червеникава, но почти прозрачна и много вкусна.
Трябва да споменем, че най-нетърпелив в своя затвор след Пенкроф, разбира се, беше Топ. На вярното куче му беше много тясно в Гранитния дом. То сновеше от стая в стая и по своя начин показваше колко му беше досадно, че е затворено.
Сайръс Смит често пъти забеляза, че когато приближеше до мрачния кладенец, който беше свързан с морето и зееше в дъното на зимника, Топ странно ръмжеше. Той се въртеше около дупката, която беше покрита с дървен капак. Понякога даже са мъчеше да пъхне лапите си под капака, сякаш искаше да го повдигне. Той джафкаше тогава някак особено и джафкането изразяваше едновременно гняв и тревога.
Инженерът наблюдава на няколко пъти какво правеше кучето. Какво ли имаше в тая бездна, та умното животно се тревожеше толкова много? Кладенецът беше свързан с морето, това беше положително. Но не се ли разклоняваше в тесни проходи под острова? Не беше ли във връзка и с други подземни пещери? Някое морско животно не идеше ли от време на време да подиша в дъното на кладенеца? Инженерът не знаеше какво да мисли и в ума му неволно се пораждаха най-странни предположения. Навикнал да се задълбочава в областта на научните случаи, той не можеше да си прости, че се увлича в областта на чудното и почти свръхестественото. Но как да си обясни, че Топ, едно от онези умни кучета, които никога не са си губили времето да лаят на вятъра, продължаваше да души и да се вслушва упорито в пропастта, ако в деня нямаше нищо, което да го тревожи? Поведението на Топ озадачаваше Сайръс Смит повече, отколкото беше разумно да си признае това той самият.
Най-после студът престана. Последваха дъждове, кратковременни бури, примесени със сняг, кратки градушки, ветрове, но те не траяха дълго. Запролетяването зарадва обитателите на Гранитния дом, които скоро започнаха да се отбиват там, само колкото да се нахранят и да преспят.
През втората половина на септември ходиха много на лов и това накара Пенкроф да настоява с ново упорство за пушки, като твърдеше, че Сайръс Смит ги бил обещал. Инженерът знаеше много добре, че без строго определени сечива му беше почти невъзможно да направи и една пушка, която да върши що-годе работа, дърпаше се непрестанно и отлагаше работата за по-късно. Той обръщаше прочее внимание, че Хърбърт и Джедеон Спилет бяха станали опитни стрелци, че всички вкусни животни: агути, кенгура, кабиаи, гълъби, дропли, диви патици, бекасини, с една дума, всякакъв вид дивеч падаше под стрелите им и че можеше да се почака. Но упоритият моряк си правеше оглушки и нямаше да остави на мира инженера, докато той не задоволеше желанието му.