Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Уверен ли сте, че прасенцето, ранено с тая сачма, е било най-много на три месеца?
— Най-много от три месеца, господин Сайръс — отвърна Пенкроф. — То сучеше още от майка си, когато го намерих в трапа.
— В такъв случай — заяви инженерът — това само по себе си доказва, че най-много преди три месеца на остров Линкълн е стреляно с пушка.
— И една сачма — добави Джедеон Спилет — е засегнала, но не смъртоносно това животинче.
— Няма никакво съмнение в това — продължи Сайръс Смит — и ето изводите, които трябва да направим от тая случка: островът или е бил населен преди нашето пристигане, или пък тук са слезли хора най-много преди три месеца. Доброволно ли са пристигнали тия хора, или по неволя, отбили ли са се на острова, или пък е имало корабокрушение? Този въпрос можем да си изясним по-късно. А какви са те, европейци или малайци, врагове или приятели на нашата раса, нямаме никаква възможност да открием и не знаем също дали са още на острова, или са го напуснали. Но тия въпроси ни засягат много отблизо и ние не можем да стоим повече в неизвестност.
— Не, не! Хиляди пъти не! — ревна морякът и скочи от масата. — Няма други хора на остров Линкълн! Дявол да го вземе! Островът не е голям и ако беше населен, все някой от жителите му щеше да се мерне досега!
— Трудно е наистина да се допусне противното — заяви Хърбърт.
— Според мене — забеляза дописникът, — още по-трудно ще бъде да се допусне, че прасенцето се е родило със сачма в тялото!
— Освен ако Пенкроф — каза не на шега Наб — не я е имал…
— Виж го ти Наб! — възрази Пенкроф. — Да не съм имал цели пет-шест месеца сачма в устата, без да я усетя! Но къде ще се скрие? — добави морякът, като отвори устата си така, че в нея блеснаха тридесет и два бели зъба. — Гледай добре, Наб, и ако намериш един разяден зъб в тия ченета, ще ти дам да ми изкъртиш половин дузина!
— Предположението на Наб е наистина недопустимо — забеляза Сайръс Смит и макар че положението беше сериозно, по устните му пробягна усмивка. — Истината е, че на острова най-много преди три месеца е гръмнала пушка. Но аз съм склонен да приема, че случайните хора, които са стъпили на тоя бряг, са тук от много кратко време или пък само са се отбили, защото ако по времето, когато изследвахме острова горе от планината Франклин, той е бил населен, щяхме да забележим това или пък нас щяха да ни забележат. И тъй навярно буря е изхвърлила корабокрушенци само преди няколко седмици някъде на брега.
— Господин Сайръс — запита морякът, — няма ли да бъде уместно, преди да тръгнем на разузнаване, да си направим една лодчица, за да можем да се изкачим по течението на реката или пък да заобиколим острова, ако се наложи? Не бива да се оставим да ни изненадат.
— Добре сте намислили, Пенкроф — отвърна инженерът, — но нямаме време. За да си направим лодка, ни трябва поне един месец…
— За истинска лодка, да! — прекъсна го морякът. — Но ние нямаме нужда от лодка, която да се бори с морските вълни, и най-много за пет дни се наемам да направя пирога, която да може да плава по Благодарност.
— Пет дни ли? Добре! — съгласи се инженерът.
— А дотогава трябва да бъдем предпазливи! — каза Хърбърт.
— Много предпазливи, приятели — повтори Сайръс Смит, — и ще ви помоля да излизате на лов само около Гранитния дом.
Вечерята не завърши така весело, както очакваше Пенкроф.
И така островът беше или пък е бил обитаван и от други хора, не само от преселниците. Случаят със сачмата беше вече неопровержимо доказателство за това, а едно такова откритие не можеше да не разтревожи силно преселниците.
Преди да си легнат, Сайръс Смит и Джедеон Спилет разговаряха надълго и широко по тоя въпрос.
— Всъщност искате ли да знаете моето мнение, драги Спилет?
— Да, Сайръс.
— Тогава слушайте: колкото и внимателно да изследваме острова, няма да открием нищо!
Още на другия ден Пенкроф се залови за работа. Не ставаше дума за лодка с ребра и обшивка, а чисто и просто да се направи една обикновена плоскодънна ладия. Парчета кора, съединени едно с друго, щяха да бъдат достатъчни, за да се направи леката ладия, и в случай, че някои природни спънки наложеха да се пренася, тя нямаше да им тежи, нито пък да пречи. Пенкроф смяташе да съедини парчетата кора с тилби и да ги прилепи така, че лодката да не пропуска нито капка вода.
И тъй трябваше да изберат дърветата със здрава и жилава кора, която да може да се обработва. А точно последната буря беше повалила голям брой дугласи, които подхождаха напълно за тая цел. Някои от тия борове лежаха на земята и оставаше само да се обелят, а това беше най-трудната работа, като се имат предвид несъвършените сечива, с които разполагаха преселниците. В края на краищата успяха да се справят и с това.