Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Докато морякът, подпомаган от инженера, работеше така, без да губи нито миг, Джедеон Спилет и Хърбърт не стояха със скръстени ръце. Те бяха станали доставчици на колонията. Дописникът не можеше да се нарадва на юношата, който боравеше много ловко с лъка и тоягата. Освен това Хърбърт проявяваше и голяма смелост, придружена с онова хладнокръвие, което с право можеше да се нарече „разумна храброст“.
През време на лова Хърбърт разговаряше често с Джедеон Спилет за случая със сачмата и за заключенията, до които беше стигнал инженерът, и един ден, на 26 октомври, му каза:
— Господин Спилет, не ви ли се вижда много чудно, че ако някои корабокрушенци са попаднали на острова, не са се мярнали още към Гранитния дом?
— Много чудно наистина, ако са още тук — отвърна дописникът, — но никак не е чудно, ако ги няма вече!
— И тъй вие мислите, че тия хора са напуснали вече острова? — продължи Хърбърт.
— Това е повече от вероятно, момчето ми, защото, ако бяха останали по-дълго време и особено ако бяха още тук, все някое обстоятелство щеше да издаде присъствието им.
— Дойде ми нещо наум, господин Спилет — каза Хърбърт. — Ако се кача на върха на някое от тия каури, ще мога може би да разгледам местността на доста голямо разстояние.
— Добре си намислил — отвърна дописникът, — но ще успееш ли да се покатериш чак до върха на тия великани?
— Все пак ще се опитам — отвърна Хърбърт. Сръчният и пъргав момък подскочи към долните клони и много скоро се намери на върха, който се издигаше над безкрайната зеленина, образувана от закръглените клони на гората.
От тази височина погледът обхващаше цялата южна част на острова от нос Лапа на югоизток до нос Влечуго на югозапад.
И горе от своята наблюдателница Хърбърт имаше възможност да разгледа като на длан цялата тази още непозната част на острова, която може би беше приютила или приютяваше чужденците, за които предполагаха, че са на острова.
Момъкът разгледа крайно внимателно околността. Най-напред морето — там нямаше нищо. Не се белееше никакво платно нито на хоризонта, нито пък към острова. Все пак не беше изключено някой кораб да е спрял съвсем близо до сушата, но гъстите дървета закриваха брега.
И в горите Фар-уест не се виждаше нищо. Той гледаше крайно внимателно, а зрението му беше отлично. Не, нямаше нищо.
Хърбърт се смъкна от дървото и двамата ловци се прибраха в Гранитния дом. Там Сайръс Смит изслуша момчето, поклати глава и не промълви нито дума. Ясно беше, че този въпрос не можеше да се разреши, преди да проучат напълно острова.
След два дни — на 28 октомври — още една случка, която също не можеше да се обясни!
Като се скитаха по брега, на две мили от Гранитния дом, Хърбърт и Наб имаха щастието да уловят една знаменита костенурка. Истинска морска костенурка, черупката на която имаше чудни зелени отблясъци.
Хърбърт и Наб пъхнаха тоягите си под костенурката и с общи усилия едва успяха да я обърнат по гръб. Тя беше дълга три стъпки и тежеше най-малко четиристотин ливри.
— Прекрасно! — извика Наб. — Как ли ще се зарадва приятелят ни Пенкроф!
И наистина приятелят Пенкроф не можеше да не се зарадва, тъй като месото на тия костенурки, които се хранят само с водорасли, е извънредно вкусно.
— А сега какво ще правим с нашия лов? — попита Наб. — Не можем да го замъкнем до Гранитния дом!
— Да оставим костенурката тук — предложи Хърбърт. — Тя не може вече да се обърне и ще се върнем да я приберем с количката.
Все пак за по-голяма предпазливост Хърбърт се погрижи да подпре костенурката с едри камъни, което Наб смяташе за излишно.
След два часа той и Наб се върнаха на мястото, където бяха оставили костенурката. „Знаменитият представител“ вече го нямаше.
Наб и Хърбърт първо се спогледаха, после се озърнаха наоколо. Точно на това място бяха оставили костенурката. Момъкът намери дори камъните, с които я беше подпрял, с други думи, уверен беше, че не се лъже.
— Ха! — учуди се Наб. — Та костенурките обръщат ли се?
— Изглежда — отвърна Хърбърт, който не можеше да разбере нищо и гледаше камъните, пръснати по пясъка.
И двамата се прибраха в Гранитния дом с напразно докараната количка.
Като стигнаха на мястото, където инженерът и морякът правеха заедно лодката, Хърбърт разказа какво се беше случило.
— Ах, некадърници такива! — ревна морякът. — Да изтървете най-малко петдесет супи!
— Пенкроф — възрази Наб, — не сме виновни ние, че костенурката е избягала! Казвам ти, че я бяхме обърнали!