Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Но по това време не въпросът с пушките занимаваше Сайръс Смит, а облеклото. С тези дрехи преселниците бяха презимували, но не можеха да прекарат с тях до идната зима. Необходимо беше да си набавят на всяка цена кожи от хищници или вълна от преживни животни и понеже имаше муфлони, трябваше да обмислят как да опитомят някое стадо за собствените си нужди. Една кошара за домашните животни и един курник за птиците, ето двата важни въпроса, които трябваше да разрешат през лятото.
Но за да изпълнят своето намерение, налагаше се да проучат цялата непозната част от остров Линкълн. За това беше необходимо хубаво време и трябваше да чакат още цял месец, ако искаха проучването им да има успех.
Беше 24 октомври. Тоя ден Пенкроф отиде да наобиколи примките си, които никога не оставаха без стръв. В едната той намери три животни, които бяха добре дошли за кухнята им. Едно женско пекари с двете си малки.
И Пенкроф се прибра в Гранитния дом радостен от придобивката си и похвали както винаги своя лов.
— Прасенце ли, Пенкроф? Помислих, че носите яребица с трюфели!
— Как! — учуди се Пенкроф. — Да не би случайно да не обичате прасенце?
— Обичам — отвърна най-равнодушно Джедеон Спилет, — стига да не се прекалява…
— Добре, добре, господин дописнико — възрази морякът, който не обичаше да подценяват неговия лов, — вие ставате придирчив! А преди седем месеца, когато слязохме на острова, щяхте да бъдете много щастлив, ако имахте такъв дивеч!…
И морякът, последван от Наб, отиде в кухнята, където готвенето скоро го погълна.
Оставиха го да прави, каквото си знае. Той и Наб приготвиха прекрасна вечеря — двете малки пекари, супа от кенгуру, пушен бут, борови ядки, питие от корените на драконово дърво, освегски чай — с една дума, всичко най-хубаво, което имаха. Но между всички ястия на първо място трябваше да стоят сочните пекари, сготвени задушени.
В пет часа седнаха да вечерят в Гранитния дом. Супата от кенгуру димеше на масата. Всички я харесаха много.
След супата беше ред на прасенцата, които Пенкроф пожела сам да разреже и сложи по едно грамадно парче на всеки от сътрапезниците си.
Прасенцата бяха наистина много вкусни и Пенкроф лапаше лакомо своя дял, когато изведнъж ревна и изруга.
— Какво? — попита Сайръс Смит.
— Какво… какво… счупих си един зъб? — отвърна морякът.
— Я! Да няма камъчета във вашето печено? — каза Джедеон Спилет.
— Изглежда! — отвърна Пенкроф и измъкна от устата си предмета, който му беше счупил един кътник!…
Не беше камъче… а сачма.
Втора част
Изоставеният
Глава I
Изминали бяха точно седем месеца, откакто пътниците от балона бяха захвърлени на остров Линкълн. И досега въпреки всички издирвания, които направиха, нито един човек не се беше мярнал пред тях. Никакъв дим не беше показал, че на острова имаше човек. Никакво изделие от неговата ръка не потвърждаваше, че той е живял там когато и да било. Не само че островът изглеждаше пуст, но навярно и никога не е бил обитаван. И ето че сега всички тези изводи пропаднаха пред едно обикновено зрънце метал, намерено в тялото на безобиден гризач!
Защото тая сачма наистина беше изхвърлена от огнестрелно оръжие, а кой друг освен човекът би могъл да си послужи с такова оръжие?
Когато Пенкроф остави сачмата на масата, другарите му я разгледаха поразени. Всички важни последици от това макар наглед незначително събитие веднага им минаха през ума. Внезапната поява на някое свръхестествено същество не би им направила по-силно впечатление.
Сайръс Смит не се поколеба да изкаже веднага предположенията, които изникнаха от тая чудна и неочаквана случка. Той взе сачмата, обърна я оттук-оттам и после запита Пенкроф: