Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Премълчах пред мъжа си, че познавам новия консул от много приеми. Генералният консул и съпругата на подчинения му, които се срещнаха отново чак в Калкута, само си смигнаха заговорнически.
Жена му беше от благороден произход и говореше винаги с подбрани думи. Тя беше извънредно изискана дама и за мен, която познавах народния характер на г-н Оказаки, това беше доста странно. Всъщност аз го познавах само като „продавача на костенурково масло“ от безкрайните празненства.
Той не се беше променил и когато се видяхме насаме, ми каза с присъщата си прямота и простодушие:
— По дяволите, Кихару, да знаеш как ме уплаши!
Заместник на генералния консул беше господин Иида Широ, прекият началник на мъжа ми.
Тогава опознах по-отблизо съпругата му Иида Миуки и дружбата с нея, на която се радвам вече четиридесет години, е едно от най-ценните неща в живота ми. Тъй като бях отраснала в „света на цветята и върбите“, аз нямах представа как живееха другите хора и госпожа Иида побърза да ме вземе под крилото си.
Изпитвам дълбока благодарност към тази чудесна жена.
Генералното консулство разполагаше с два автомобила. Единият беше запазен за самия консул, другият беше на разположение на вицеконсула, но можеха да го използват и подчинените му дипломати. Разбира се, когато някоя по-важна личност се нуждаеше от колата, младите трябваше да пътуват с такси. Да пътуваш с такси в Калкута беше рисковано начинание, шофьорите бяха най-често сикхи с мрачни лица. Приличаха ми на диви животни и пътуването с тях ме плашеше.
Мъжът ми се оплакваше от липсата на кола. Според него колата била като чифт обувки, от които човек имал нужда всеки ден и не можел да мине без тях — накратко, много му се искаше да си има собствена кола.
С изключение на живота, по онова време платиненият ми пръстен с диамант означаваше за мен повече от всичко друго на света. Въпреки това го продадох и купихме форд V8 от една разпродажба. Тази моя постъпка доведе до разпространяването на доста интересни слухове за младата, но извънредно енергична нова мемсахиб.
Щастлив от придобивката си, мъжът ми често ме извеждаше на разходка с колата, а по-късно тя ни послужи и в други важни начинания. И до днес съм убедена, че направих отлично капиталовложение с продажбата на диамантения си пръстен.
На индийския базар отивах винаги с Вики, защото тя умееше да се пазари. А аз, глупавата, си мислех, че винаги трябва да плащам поисканата от търговеца цена.
По време на разходките ни се сприятелих с един заклинател на змии и един дресьор на маймуни. Щом като бях в Индия, исках да опозная не само изисканите английски семейства, но и живота на обикновените индийци.
В Калкута живееше една японка, женена за индиец, която по-рано беше работила в консулството. Тя умееше да пише на машина. С високия кок и очилата в черни рамки изглеждаше като строга интелектуалка.
Тя не ми каза нищо за себе си, но от други хора узнах, че е единствената дъщеря на член на председателството на една от най-известните японски металургични фирми. Името й беше мисис Синха.
Тя беше еманципирана жена и се бе влюбила в младия Синха, който се борел за индийската независимост. Разбира се, родителите й били категорично против тази връзка. Затова двамата избягали, оженили се и се върнали в родината на съпруга й. Установили се в Калкута. Тогава в Япония живееха в изгнание немалко млади индийци. Освен г-н Синха към тях принадлежеше Раджу Бихари Босе.
След като се сприятелихме, мисис Синха ми показа вака, изпратено от майка й от Япония. Стихотворението, в което дамата описваше тревогата си за своята единствена дъщеря, ме трогна до сълзи.
— Никога не съм канила в дома си японци, но на вас с радост ще представя малкия си син — каза ми госпожа Синха и ме покани в дома си. Двамата живееха като индийци, подът на жилището беше застлан с грубо изплетени рогозки. Синчето им, четиригодишно момченце с много тъмна кожа, приличаше досущ на майка си.
Бяха го кръстили Нобокума в памет на политика Окума Шигенобу, много уважаван от японския му дядо.
Момчето ми изпя индийска песен с красивото си ясно гласче. Докато слушах нежната мелодия в мрачното приземно жилище, очите ми се напълниха със сълзи.
Благодарение на Вики научих още по-добре хинди. Много обичах да пътувам с нея в индийска рикша, теглена на ръка, и да обикаляме базарите. Ядяхме сладолед, посещавахме заклинателя на змии и дресьора на маймуни, изобщо започнах да се наслаждавам на живота си в Калкута. Внезапно съпругата на генералния консул Оказаки ме повика в резиденцията си.
Очевидно й бяха донесли, че се разхождам с рикша и в най-добро настроение ям сладолед с някаква англо-индийка.