Спомените на една гейша

Състоянието й беше критично и тя поиска да види за последен път сина си Чандра. Сарат и други роднини изпратиха молба до британското правителство, в която молеха властите да разрешат на Чандра да посети майка си поне за един ден преди смъртта й. Само по тази причина затворникът можа да излезе за малко от килията си и да отиде в лятната къща на брат си.

Чандра Босе беше едър, тежък мъж. Както вече споменах, дамите от индийските висши касти обикновено са много дебели. Той се възползвал от този факт, увил се в бяло сари и, преоблечен като жена, се смесил с влизащите и излизащи роднини, дошли да посетят болната, и изчезнал.

Разбира се, важните политически затворници бяха под строга охрана, но пазачите му се оказаха твърде бавни и небрежни — типично за индийците.

Красивите млади момичета от семейството непрекъснато им носели хубави питиета и те забравили напълно задачата си да пазят Чандра Босе.

В бъркотията от влизащи и излизащи хора никой не обърнал внимание на дебелата индийка в бяло сари и Чандра успял да избяга, да мине през Тибет и да отиде в Берлин, където Хитлер му даде убежище. Бягството през Тибет също е станало с помощта на Хитлер. (Има най-различни версии как е протекло бягството. Всичко, което съобщавам тук, научих от съпруга си в Калкута.)

По време на пребиваването си в Берлин Чандра Босе непрекъснато изпращаше на привържениците си нареждания и указания за действие. Писмата му бяха до Сарат, който трябваше да ги предаде на водачите на движението.

Във външното министерство в Токио пристигна кодирана телеграма от японското посолство в Германия. Тя беше преведена веднага на японското генерално консулство в Калкута, което от своя страна трябваше да я предаде на Сарат Босе.

Тогава положението в Калкута беше напълно спокойно и, както казах, всеки ден излизах да ям сладолед с Вики.

Един ден мъжът ми се обърна към мен със сериозно лице:

— Имам една молба, която можеш да изпълниш само ти.

Трябваше да отида в лятната къща на Сарат Босе с тайна мисия и да му предам писмото на брат му. Тъй като не знаех нищо за движението, мъжът ми се постара да ме просвети и ми разказа всичко, което знаеше за Чандра Босе. Задачата ми беше да предам на по-големия брат шифрирана телеграма. Началниците му смятали, че в тази деликатна ситуация е по-добре да се доверят на жена, която няма да привлече вниманието на властите.

Освен това тя трябваше да говори английски и хинди. Разбира се, трябваше да притежава известна сръчност и кураж.

Мъжът ми беше уверен, че аз притежавам всички тези качества.

Един ден отидохме заедно на площадката за голф, където консулът Оказаки се забавляваше с любимата си игра.

— Каза ли ви мъжът ви? — попита с обичайната си небрежност той.

Отговорих утвърдително.

— Е, какво ще кажете? Ще се справите ли? Нямаме друг човек…

— Разбира се. Ще се справя.

Младата съпруга на дипломата се почувства върната в старите времена, когато беше още Кихару и генералният консул я ангажираше за приемите си. Не можах да се удържа и му намигнах.